И мъчението продължи, дори когато хората отново започнаха да идват често пред пещерата, да му пренасят дарове и да се успокояват, “общувайки със злото”. Това, че имаше природа на дурму – роден убиец, най-кръвожадният хищник, понякога го облекчаваше, а и в болката откриваше блаженство. Някога, когато все пак покоят настъпи, дори да е сред хилядолетия, щеше да бъде най-дълбокият покой. Равен може би само с божествения. Опомни се едва след голямата трагедия за стьопло, когато незнаен мор погуби половината от тях. Стенеха по цяла нощ, коремите им се издуваха и повръщаха кръв. Жрецът беше сред първите, които изгубиха живота си. Нарязаха трупа му и къшей по къшей го пренесоха в дар за храма. Зае почти цялото останало свободно пространство на Скитника. Хранеше се с него само за да си освободи място, но трябваше да поема и другата храна, която продължаваха да му носят, макар вече да отказваха да изпразват цокалото с изпражненията му. Заблуждаваха се, че това са върнати дарове и дори не можеше да ги изхвърля сам през процепа, защото положението им и без друго беше плачевно и можеха съвсем да изгубят дух, виждайки, че божеството се отнася така с жертвите им. Опитваше се да ги вразуми, но сам имаше нужда от някой по-силен от себе си, който да го вразуми. Дори изгуби хладнокръвието си на дурму. В дупката му вонеше ужасно и ставаше все по-малка и малка. Вън горяха трупове и блудкавият пушек идваше право към процепа. Спеше в собствените си изпражнения, а нивото им се покачваше и скоро щеше да се удави в тях. Когато първата вълна на епидемията отмина, го засипаха с нови дарове. Пренасяха всички съкровища на мъртви и живи. За дни се сдоби с повече диаманти, отколкото през всички четири години в храма. С повече произведения на изящното майсторство, златни къшеи, съдове, кокетна домакинска посуда. Вече нямаше пространство. Спеше буден, подпрян до самия отвор. Скъпоценните камъни блещукаха нощем в екскрементите.

Ще ме погребат жив в съкровища и лайна.




                                    *                                  *                                  *
 

– Това вътре ни носи зло, а дори да не ни го носи, няма никаква власт над него. С какво ни помогнаха даровете, като почти изгубихме племето? Време е да променим нещо. Ако той ни носи злото, да го убием и злото да спре. Ако не ни носи злото, да го убием и да престанем да се мамим. Време е да разберем дали то е безсмъртно. Ако е и го разгневим, може да ни убие. Но и без друго умираме. Ако не е безсмъртно, няма какво повече да ни стори.

– Свършиха ми и даровете – обади се някой.

– Ти пък кога си му принасял, кога си имал изобщо нещо – заяде го друг.

– Имал съм, много съм имал. Всичко съм му пренесъл, аз бях богат.

– Да, бе! Да.

– Бях, но ти не го помниш, защото си малоумен. Всичко му принесох и семейството ми, ако не беше си отишло, щеше да го потвърди.

– Стига, че всички те знаем.

– Малкото изчадие не може нищо.

– Жрецът го измисли, за да ни измами, че е истински жрец, но ако беше, нямаше да си иде с първите.

– Толкова дарове има вътре, че ще сме отново богати.

– Да го запалим!

– Не, по-добре ще е да разрушим храма отгоре му.

– Това пък защо?

– За да не изгорят дървените украшения.

– Ти си дървено украшение.

– Повтори!

– Този здрав храм как ще го разрушиш!

– Всички заедно и с лостове. Дайте ми опорна точка и ще преобърна света.

– Лудият пак започна.

– Вътре имам нещо, което дядо ми направи и не искам да изгори – подкрепи друг събарянето.

– А ако дурму остане жив? Така ще ти нахапе задника... Трябва да го изгорим.

– Колко ли паници има вътре, аз нямам.

– Аз и лъжица нямам.

– А на кого ще дадем цокалото на дурму?

– Взимай го и си го слагай на главата.

– Теб пък членът ти е малък!

– Цокалото на дурму заслужава този, който ни поведе.

– Не... - с престорена скромност рече тролът. – Аз изобщо не се боря за цокалото му, но ако решите, че то се полага за безспорния ми принос, с отвращение ще го приема.

– Този ни поведе заради цокалото. Но е прав и ще му го дадем.

– Защо пък на него?

– За всеки ще има по нещо.

– Как пък ще го разпределим?

– Всеки ще си познае даровете.

– Не. Тук има лъжци.

– Кой наричаш лъжец, бе!

– Теб пък кой те е нарекъл лъжец! Явно си, щом скачаш.

– Аз никога не лъжа.

– Ама ти е малък членът.

– Да. За да няма измами, ще даваме според дължината на члена.

– По-добре на носа – викна водачът им.

– Що на носа? Щото ти е най-голям ли? Нали вече си взе цокалото.

– Аз пък предлагам да го изгорим и да не се караме.

– Всички сте смешни.

Тъй като спорът продължи до рано сутринта и не стигна до никъде, си отидоха, а на следващата вечер се събраха отново.

– Този храм е паметник на миналото, което не ни донесе нищо хубаво. Трябва да го разрушим.

– А как ще разпределим даровете?

– На всекиму по равно.

– Ама как така, вътре има различни неща. Някои са боклуци, други са скъпи.

– Ще направим комисия.

– Кой до каквото се докопа.

– Ще се сбием.

– Ами да се бием.

Преди да са разрушили храма, започнаха. Разменяха се удари, ругатни. Скитника долови отчаян вопъл:

– Ама това наистина ни носи зло... Ти ме промуши! Собственият ми брат ме уби!

Кряскаха, ръмжаха, грухтяха. Чуваше се трошене на кости, стонове.

Изведнъж млъкнаха. Настъпи гробна тишина. Стана по-тъмно. Като че ли по-хладно. Скитника чуваше ударите на сърцето си, когато някой отчаяно извика:

– Дурму!

Започна истинската битка. Дурму се бяха върнали.