И от Гугъл проявяват уважение към Националния ни празник.      
 
Край Шипка - 14 км. автомобилна опашка, много е съмнително в която и да е от всички тези коли да пътува сам човек. Сам в кола се пътува най-често до работа или по работа, но когато е радостно събитие, човек пътува обикновено със семейството си, защото със семейството се споделят най-радостните мигове и най-съкровените мисли. 

Нещо, което смотаняк живеещ без такова, получаващ идея за еротични фантазии от глас в радиоефира, няма как да разбере. И като казах "смотаняк" имам предвид смотаняк. Един мъж може да остане сам по хиляди причини: сам, но не самотен; самотен не и сам. И няма да изброявам всичките тези причини, не че е възможно и ще свърша пасажа с това, че и една жена може да остане сама по хиляди причини. Само смотаняците остават сами защото са смотаняци. 

Към Шипка едва ли са тръгнали такива. Малко вероятно е. И ако нямат семейства, сто процента имат приятели или тутакси са се запознали с друг като тях по улицата. Защото това е празник на споделеното, не на маргиналите. Тези 14 км. са доказателство за твърдението. И ми е трудно да изчисля колко човека се намират сега в колите. 

Да добавим и тези, извън тях, които като пъстри мравки са полазили цялото било; над тях плющят знамена: бяло, зелено, червено; бяло, синьо, червено. На повечето от трикольорите включващи син цвят има Богородица (това е Самарското, не руското знаме), но много са и тези без Богородицата. 

Далеч повече са бяло, зелено, червено. С пъти, пъти в повече. И това е само в Шипка, аз съм си в Плевен, във връзка съм със свои приятели край Шипка и те са във връзка с мен, че и тук е особено колоритно. И така е общо взето в почти всички градове в България. 

И сега да видим, кой ще е този, който ще определи...или не: ще нареди това да не е националния празник, че нали народната емоция е определяща. 

И тя е очевидна. Какво може да се постигне като се смени цвета на една дата в календара?

Почти нищо. 

Много увредени мозъчета с беден речник и точно толкова бедни представи не могат да осъзнаят колко е абсурдно това: да повелиш на една емоция, какво да говорим за сто такива емоции; какво да говорим за хиляда такива емоции; какво да говорим за 14 км. тикива емоции, умножени по броя на хората във возилата; какво да говорим за пръснатите по билото. 

А сега: какво е да повелиш на чувство, защото чувството е вплитане на много емоции, какво да говорим за дълбоко вкоренените емоции, които са родова памет.

Ясно е само, че осакатената душица, чиято родова памет е изтръгната от корен и на мястото на корена гнои миризлива дупка: само на това половин създание може да му хрумне, че е възможно да отнеме тази радост на народ към който уж принадлежи.