Представете си кораб поставен под карантина заради мистериозно заболяване погубило триста човека. Оцелелите осем обаче са в стабилно състояние. Предполага се, че са носители на вируса, който е произведен в тайна лаборатория на екзекутиран преди десетилетия диктатор.
Всяка информация за тях и от тях е в помощ на научните среди, но също тъй възможно би спомогнала опасни терористи, които биха могли да създадат по-опасна разновидност на съществуващия щам и с него да атакуват света.
Затова карантината включва и пълна цензура, която напълно откъсва осмината от останалия свят.
Двама от тях са професори: политолог и историк.
Руса хубавица проектант на мостове. Дългогодишна учителка. И още една хубавица (червенокоса), която освен това е и един изключително ерудиран пътешественик.
Възрастна семейна двойка. Мъжът е поет, жената известна преди десетилетия актриса.
Последният е Б. Той "страда" от лека форма на олигофрения. Кавичките са, защото олигофренията цял живот му е носила всичко друго, но не и страдание. Първо: наистина е много лека форма. Второ: научил се е да злоупотребява с цивилизоваността на хората, които го толерират заради заболяването му.
Последвалите месеци са тежки за всички.
Двете хубавици: русата и червенокосата се налага да свикнат със среда, в която не са обградени от обожатели. Трудно биха си разделили двама учени, които предпочитат да спорят, един възрастен човек обожаващ своята съпруга и Б., който "страда" от лека олигофрения.
Поведението им се променя. Вече не е кокетно, не е предизвикателно. Няма я симпатичната фриволност. Проектантът се затваря в себе си и твори. Работи по бъдещи проекти. Пътешественичката използва опита си за да окуражава останалите, без значение от пол и възраст. С духът си.
Учените не забелязват и сякаш никой не забелязва промяната им, но те започват да говорят по-човешки. С речникът се изменят и израженията им. Стават по-топли.
Възрастната двойка, която иначе е била много, много щастлива, но бездетна, започват да се чувстват родители. Най-после откриват семейство.
Учителката престава да се държи с всички като деца. Разбира, че по-скоро може тя да учи хората около себе си.
Б. не се променя. Постоянно си намира поводи да се притисне във всяка от жените, уж случайно да ги опипа. Да занимава всички около себе си с "проблемите си", какви панталонки е обул, как си е зашил гащите, къде е прострял чорапите си, какво е правил по време на войниклъка си преди двадесет и девет години. С дребни сплетни, кой за кого какво е казал; кой кого как е погледнал и т.н. и т.н.
Поведение, което никой от останалите не БИ СИ ПОЗВОЛИЛ.
Защото е олигофрен, останалите гледат с великодушно пренебрежение на чистата му наглост.
Тоест: безумно е, но са поставени в неизбежната ситуация да толерират тази наглост.
И докато поведението на всички останали се развива, за да е по-полезно за общността му, неговото не търпи развитие.
Сякаш е съвършено, защото при съвършенството развитието е невъзможно.
Не, че има достатъчно ум да осъзнае какво прави, но той създава модел на поведение, който неволно усвояват с времето далеч по умните от него.
Професорите спират дискусиите си и започват да сплетничат; хубавиците да си правят идиотски шеги с останалите; сериозният и обичащ жена си старец да се притиска "неволно" при разминаване по коридора в жената срещу себе си. Учителката да се хили като луда, а възрастната жена наистина полудява и скоро умира.
Извод: Слабостите, които се толерират за кратко време се превръщат във всеобщ модел на поведение.