Че сея още бури,
когато сетните
не са утихнали,

дървета натрошени са оставили,
и зидове оглозгани,
земя ограбена,
градини поругани,
извори размътени
и дим от стихващи пожари,

ридание бездомно на прашинки,
понесено от вятъра на някъде.

А струните ми гласни
са разкъсани,
подобно на листата горски,
пътеките наивни на надеждите,

защо с гласа си дрезгав
сея бури още...

Не е доволство,
тиха екзалтация,
последен шанс
да бъда бунта си,
смиреност имах,
воля да я имам, също.

Сега остана тя,
единствено със тази истина,
която пари в пазвата,
изгаря ме и мята се,
подобно на пантера
във обсада,

на ловци със копия,

по-черни и от дявола,
човеци,

да зла е и на бяс
прилича,
така изглежда,
но е истина....

Доволен щях да съм
със своето мълчание....

Не съм доволен,

пускам я,
но трябва...
 

Много силно стихотворение, Сefulesteven!
Поздрави!