Действието се развива в съседната къща на описаното в миналата публикация

12.

 

Ясен и Мария прегърнати се бяха свили в тайника на къщата. Приличаше му малко, на онзи от началният епизод от филма на Тарантино “Гадни копилета”, криеха се точно като еврейското семейство, а отгоре като песове, вместо нацисти, душеха цигани. Обърнаха стелажите, потрошиха и без друго паянтовата им, мебел. Недоволстваха, че не откриха нито нещо ценно, нито алкохол и най-вече някой върху който да си изкарат яда. Имаха някакъв конфликт с тузовете от замъка. От началото приличаше само на крясъци и на ексцесии по време на празник. Когато кючека се обърна в канонада, а тълпата нахлу в двора, Ясен дръпна майка си за ръката и я поведе към тайника. Навреме. Няма и минута по-късно, вратата им изхвърча с пантите. Майка му изхълца. Прехапа устни да не изкрещи.

“Ще ни открият!” – четеше се в погледа й.

“Няма!”-отвърна й с усмивка, но не беше сигурен.

Тайникът се намираше под дюшемето на гостната. Метър на метър широк. Не по-дълбок от метър и половина. Не се забелязваше капака, приливаше с останалите дъски на пода, но като стъпеха, чуваше се различно скърцане, по-силно беше, издаваше се, че има кухина. Стига човек да се заслуша. За щастие бяха изглежда твърде пияни и повече вдигаха шум, отколкото се вслушваха в него. Силна врява се вдигаше и отвън. Пееха, свиреха, крещяха и стреляха. Всичко се тресеше и имаше опасност, къщата да рухне.

Мария се тресеше от страх. После й се късаше сърцето. При всяка счупена чаша. Само това й беше останало. Колко е трудно да се разделиш с дреболиите си. Раздели се с дом, с начин на живот. Не обърна поглед, назад. Не я заболя, нямаше време. Липсваше й малко котката. Най-тъжно й беше за котката. Просто защото котката беше улична превъзходна. Първа почувства, че са вече на улицата. И пробуди природата си, като че ли мигновено забрави, че е имала дом. Изчезна сред другите, стопи се, все едно никога не беше го имало, всичко онова, което беше някога. Изчезна като дух, като чувството за дом. Каквото по-скъпо имаха, принудиха се да го продадат, на безценица. Иначе и без друго щяха да го потрошат. Ако не бъде откраднато. Останали им бяха само евтините, най-необходими неща. Чашките бяха на тридесет и девет години. Подарък от майка й. За първият рожден ден на Ясен. Тогава приличаха на истинско съкровище. Като, че ли целият дом светна и част от блясъка не се изгуби с времето. За Мария, това беше майчиното й присъствие. Чашките, които споделяха умората от работата на смени и смеха на децата, първо на едното, после на другото, вечното мърморене на деградиращия, някога симпатичен, много интелигентен съпруг, който не издържа интригите, които съсипаха учителската му кариера, пиеше много, понякога се и биеше по улиците, в къщи само недоволстваше, но веднъж доведе любовницата си. Чашките, които споделяха праха по стелажите и пожълтяването на онези книги, които вече нямаше душа да разгърне, а в юношеството й бяха пътешествия. Чашките, които почти не ползваха, но сякаш пълнеше в тях, неизплаканите си сълзи. Споменът от майка й. Последната връзка с по-светлото “някога”. Споменът за човешко в живота й. Пръснаха се на парчета и макар празни от тях имаше чувство, че изтича кръв. Един от пияните горе изрева като пантера. Заскача на място, точно върху капака. Ясен сви устни. Очакваше, най-лошото. Малко след туй, нашествениците се оттеглиха.

Двамата дълго мълчаха. Не смееха да си вземат шумно дъх, докато се увериха, че стаята над тях е празна.

-Какъв е този тайник? – попита Мария.

-Собственикът е крил марихуана. Не го каза, но още мирише.

-Дали ще се върнат?

Искаше му се да я излъже, но надмогна себе си. Излъжеше ли я сега, нямаше да му повярва по-късно, когато повече се нуждае от утехата му:

-Най-вероятно. – отвърна й.

-Защо, защо го правят?

-Бесни са на нещо, а ние сме най-лесните. Като се замислиш, целия живот сме я карали така. – засмя се късо. – Свити в своя тайник, мишлета. Треперещи да не издадат незаконното присъствие в своя дом, духа си в своето тяло, недоволството на своето работно място от бъркащ се в работата агресивен колега или сред мърморещ комшия в своята съсобственост, неодобрението от слуховете, които пуска...

-Не говори така, живота не е само лош.

-Не съм си и помислил това. Исках да кажа, че положението е не по-лошо, отколкото е изобщо живота.

-Сърдит ли си ми?

Ясен я притисна в прегръдката си, детински рече: “Не, мамо.”

-...но да си кажа...-рече му нерешително – И мен ми омръзна да се свивам. Сигурно и на тези, горе. Както и на “мърморещите комшии”, за които беше прав. Знаеш ли, ако не бяхме обект на постоянните им коментари...Можеше и да не направя онази грешка.

-Остави сега това, минало е.

-...как съм тровила живота на мъжа си, за да го превърна в пияница, как детето ми се е поболяло, а и вас не щадяха...

-Остави, сега!

-Много правилно сравнение. Сънувала съм свита в тайника си. Той е в гърдите ми, Ясене.

-Всеки си е в тайника. Не само ние.

Замълчаха, защото отгоре отново започна да се тропа. Чу се чупене на стъкла. Май довършваха това, което беше останало от телевизора. Двама се скараха, закрещяха си. Не се разбираше добре, говореха на езика си. Ясен  улови между думите им, че става въпрос за огън, за подпалване.

“Дано майка да не го е разбрала! Дано да не го е разбрала!”

Стисна я в прегръдките си. Искаше му се да я преспи. Както бебе, в прегръдката си, да я люлее.

-Няма да съм спокойна. – прошепна му – Докато не разбера за Явор.

Звучеше като сбогуване. Разбрала ли беше? Сърцето му подскачаше. Горе наистина говориха за опожаряване. Повториха. Вече беше сигурен, че е разбрал думите им правилно.

-Как да си отида, като не знам, за детето си...

-Тихо. – прошепна й Ясен.

Миришеше на бензин. Леко, но миришеше.

“Струва ми се, струва ми се...”

Затвори очи. Връщаше се назад. Искаше да забрави къде е. Струваше му се, че в ръцете си държи едно голямо сърце. Мария, толкова се беше смалила през последните години, че приличаше на вързоп.

Вързоп преметнат на тоягата на скитника – живот.

Непознат, потъваш в мъгла. Миришеше, не си въобразяваше. Искаше да си въобрази, че си въобразява, но не си въобразяваше. Миришеше на бензин, а циганите беззъбо се хилеха.

Искаше му се да пише, сега. Да има химикалка в ръката и да пише. Предсмъртните си думи, като ноти да напише. За скитникът живот, преметнал като вързоп на тоягата си, една измъчена жена. За тайника, в който са се свили хората на кротките си добродетели. За кючека, побъркващият кючек. Това горе не беше човешко щастие, а истерична радост. Излязла далеч извън границите на нормалните усещания. Веселият химн на погрома.

Искаше му се да пише, сега. Сега, когато беше сигурен, че и малкото му оцелели ръкописи и екземпляри от книгите са унищожени. Целият му труд, всичките му мечти, цялата му воля за по-различен живот, знаеше, че е отишла, по дяволите. Кашонът със скъпоценностите му беше най-близо до вратата. Първо наритаха него, чуваше се хрупането на кутийките с дисковете под краката им. Хвърчаха навсякъде из стаята. Нищо не беше останало, а сега повече от всякога искаше да пише. Защото знаеше, че и без друго е безсмислено. Да забрави, с болката, със страха си, колко е безсмислено и всичко останало. Последните си стихове, в разбит словоред, като сърцебиене и ужас да опише.

Не ги чуваха, толкова силно крещяха, че и ревяха, като зверове ревяха, горе.

Шептяха си. Двамата Ясен и Мария, наясно, че това са последните им думи си шептяха:

-Щастие е, че в най-тежкото...се подкрепяме. – рече му тя – И сме семейство!

Хлъцна. Нещо се губеше, нещо не достигаше. Не знаеше къде е и как е Явор. Третият от семейството. За да е пълно.

-Мъртъв е. Сигурно е мъртъв. Не знам защо си го мисля, но знам, че никога няма да го повярвам. Майчиното чувство, все ще ми пречи, но така както изчезна...

-Нищо не се знае. И ние сме изчезнали, а още сме живи.

-Все още.

-Все още.

Опита се да си представи как се чувстват онези горе, които ритат ръкописите му. Не успя. Май не чувстваха нищо. Беше нещо естествено и просто, което по никакъв начин не ги ангажираше.

Вилнеещите цигани горе му заприличаха на троли в интернет. Често публикуваше, преди време творбите си. Необяснимата агресия не беше много по-различна. И често, замълчаваше, криеше се в душата си, както сега в тайника. И не беше единствен. Който имаше наивността да открие на показ трепетите си, рано или късно ставаше обект на подобни атаки. И замлъкваше. Сега Ясен ясно разбираше, как се е чувствал.

“Мястото на българската литература: под краката на мургави лумпени. А писателят сгушен като мишка, в своя тайник. Не смее и да диша, за да не бъде чут!”

Призля му. Сатанинска усмивка изкриви нежните му черти.

“По-лошо е, че така се ритаме и се стъпваме в живота! Както тези не могат да си представят, каква стойност може да има за някого това под краката им...Така и изобщо, не можем да си представим за стойността под нашите....”

-Без обобщения, моля те! – рече му Мария.

Мисли ли четеше майка му или несъзнателно беше изрекъл мислите си на глас.

-Може да е жив. И аз чувствам, че Явор е жив.

-Не говори. – облегна глава в гърдите му.

Усмихваше се, вътрешно плачеше. Той не можа да задържи сълзите си. За втори път през няма и едно денонощие. Очакваше пламъците. Струваше му се, че вижда целия си живот, като изгаряща книга на бунище. 

Виждаше се от пролуката това място. Един от нахлулите свали панталони до коленете, клекна в средата на хола. Разнесе се силно цвърчене и острата миризма на редки екскременти.

Извикаха го отвън и той едва вдигнал гащи със скокове излезе.

“Излизат за да запалят! Това е краят!”-помисли си Ясен.

 

Май всичко е казано, остава да се избере едно и да се направи.

Ку-клукс-клан (ККК) е нелегална расистка организация възникнала в южните щати на САЩ след премахване на робството и даването на права на черните, непосредстевно след Американската гражданска война. Организацията се бори за превъзходство на белите хора над останалите раси, членовете ѝ сформират наказателни отряди, като носят островърхи качулки и бели мантии за прикритие. ККК използват насилие, тероризъм и линчуване за сплашване и потискане на чернокожите.
На 24 декември 1865 година, ветерани от Армията на Конфедерацията се събират в град Пюласки, щата Тенеси, и решават да създадат тайна организация, като нейна цел е да възстанови бялото превъзходство след гражданската война. Основатели на организацията са съдия Томас Джоунс с още 6 свои съратници. Един от първите лидери на ККК е Натан Бедфорд Форест, който е бивш генерал от армийте на Юга, той сформира организация "за защита на белите жени", но през 1869 година поради несъгласие с все по-свирепите ѝ акции нарежда да се разпусне.
Чрез преследване на политическите кандидати от Севера, политическите "предатели" и освободените роби, ККК се противопоставя на реконструкцията в Юга. Нарастващият брой на убийствата довежда до реакция на Южняшкият елит, който гледа на жестокостите, като основна причина федералните войски да продължават окупацията. Ку-клукс-клан запада в периода 1868-1870 година, и е забранена от президента Юлисис Грант през 1871 година.
През 1915 година в Атланта се сформира втора организация със същото име от Уилям Симънс. Тя съществува най-вече като „братство за правене на пари“ и се стреми да запази „ценностите“ на миналото, като се бори срещу нарастващия брой католици, евреи, чернокожи и азиатци, както и на останалите имигранти в САЩ.
Най-голямо развитие организацията има при лидера Хирам Уесли Еванс (1922 - 1939), той привлича много държавни служители от щатите Тексас, Оклахома, Индиана, Орегон и Мейн. Членската маса под неговото ръководство достига 4 000 000 души (1925).
След идването на власт на 20