Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.10.2016 20:20 - Ням свят: Далебор - синът на кладенеца, 1 еп.
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 238 Коментари: 0 Гласове:
2



 


     - Кой си?

- Перо от крилото, което все гали, а с кръв се обагря – чу далечен глас.

- Нима си любов?

- Не! Просто така ме наричат.

 

* * * * * * *

 

1.

 

Така е справедливо! – дърварят редеше молитвата си на ум, а устните му несъзнателно потрепваха. – Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен...

Вятърът смени посоката си. Скреж покри лицето му. Накара го да замижи, а в края на очите му заблестяха сълзи.

Близо минута стоя неподвижен. Без да мисли. Не чуваше виелицата и не чувстваше студа. Остави се да го обземе онова спокойствие, в което той се сливаше с вечността. Поемаше нейната сила, а тя грабва­ше ръцете му заедно с брадвата, плъзваше като пламъци из жилите му. Изпълваше с топлите си диха­ния вените му, стискаше пръстите му и ги превръщаше в каменни, приковаваше стъпалата му към зе­мята.

Тогава замахваше с брадвата, а ударите ехтяха като гръмотевици.

Клоните на дърветата се пробуждаха, започваха се движат, да се вият, разтваряха зъбати пасти и от тях плъзваха навън раздвоени езици. С размерите на нокът и на длан, на паница и на чайник, на делва за мед и на чакал. Малки, големи и още по-големи змийски глави.

Дървесна корона от змии, изтръгнати от дълбоката им летаргия, за да умрат или опазят колонията си. Стеблото потрепваше, земята се напукваше от полуделите корени. Също като короната, и коренище­то беше спящи змии, пробудили се от сечта.

Величествена си, дъще на Змея! – продължаваше дългата си молитва, докато сечеше дървото. – Толкова мъдро е устройството ти! В една душа си събрала цяло село! За да устои на снегове и ледо­ве! За да понесе глад и да се спаси от зверове! Телата на стотици си сплела, в едно стебло да събе­реш крепкостта им! Главите на половината растат в земята, за да смучат живителните ù сили и те крепят в гладните години, в които спиш и сънуваш...

В тази част от молитвата клоните бяха вече ниско над главата му. Все още се движеха бавно, в унес, но някои се стрелкаха и впиваха зъби. Още твърде объркани, атакуваха онова, което се движеше най-б­лизко до очите им. То се оказваше змия като тях. Съскаха и се зъбеха зад тила му, виеха се като жив зловещ ореол над главата му. Знаеше и чувстваше близостта им, но не ги виждаше. Удряше и се моле­ше, да сгреши удар или дума в дългата молитва означаваше да изгуби съсредоточаването си, а това от своя страна – сигурна смърт.

Пробудù се, дъще на Змея, пробудù се и се бори! Поеми цялата сила на земята, всичките ù пла­менни страсти и жажда за живот! Ако ме изядеш и нахраниш селото си, те благославям, но бла­гослови и ти моето, ако те победя! Така е справедливо!

От пукнатините на вледенената почва навън вече излизаха змийски глави. Хапеха се една друга, ня­кои докопваха ботушите му. Понякога успяваха да разкъсат дебелата им кожа и да докоснат с върховете си неговата. Макар едва-едва да го драскаха, местата се издуваха, болезнените оттоци с месеци на спа­даха, а после оставаха сини белези. Имаше десетки такива. Всяко по-дълбоко ухапване би го убило.

Близо за месец ще стигне месото на тази красавица. От кожата ù ще има за облекло на малки­те, а и да си поскърпим големите дрехите. От мен както винаги - месото, от Черна Тодора - илачи­те и магиите. От Мечия внук – меда. От Плодовитата – ракията. Старата майка ще готви на всички. Кривогледата, Еделвайса и Венценоската ще ù помагат. Сухият ще... - Това вече не беше мо­литвата, тя свърши, а с нея трябваше да е отсечено и дървото, но то се оказа много по-здраво от очаква­ното. Изброяваше наум имена, лица, роли в общността, за да не се поддаде съзнанието му на ужаса от случващото се. Едно трепване щеше достатъчно. Една мисъл - да захвърли брадвата и да побегне. Ня­маше вече право да се откаже и никаква възможност за отстъпление. Или щеше да победи, или да умре.

За цял месец ще съм свършил работата си. Ще наглеждам Рибчо, ще помагам на Кривогледата у дома. Ще ù се радвам и ще я любя по три пъти. Толкова ракия, чай и мед ще имаме, че само ще празнуваме. Е, ще ходя да сека и да цепя дърва за огрев, но аз обичам, а ми и върви. Така поддържам форма. Не въртя ли брадвата, животът и без друго не ми харесва. А хората ме мислят за много ра­ботлив и всеотдаен, за това ме наричат Сърцатия. Вдигам рамене, съгласявам се. Като толкова искат да си имат сърцат, нека съм сърцат...

Една змия взираше очи, напомнящи огнени топлийки, в лицето му. Езикът ù го близна по ухото, преди със съскане да се изстреля, за да впие зъби в него. Миг преди да го е направила, друга - при­познавайки я за враг, отхапа главата ù.

Около краката му растеше храсталак от змии, ставаше все по-висок и по-гъст. Изглежда, скоро щеше да го загърне цял.

Ако ме убие... - вече виждаше ясно, че това е по-вероятно да се случи, отколкото да отсече дървото, още дори не беше го разполовил, а усещаше облака от озлобена плът, спущащ се над главата му, до­косваха го змийските езици. Макар виелицата да се усили и гласът ù да напомняше предсмъртно рида­ние на цяла планина, по-остро от него беше съскането на стотиците змии. Няколко малки змии с размери на дъждовен червей паднаха на яката му и запълзяха под дрехата му. – Ако ме убие... Как ще оцелее селото без друг дървар. Винаги е имало дървар. Имало е и по трима дървари. Черна Тодора разказва за време, когато са били десет. Старата майка казва много да не ù вярваме на Черна То­дора, лъжела. Черна Тодора от своя страна, че Старата майка е изкуфяла и не помни... Но мен няма кой да ме смени... Никой не е достатъчно силен... Песоглавеца само, Песоглавеца е и смел, но той е луд, а и кой ще пази границата с Храсталаците на забравата...

Точно под чатала му се разтвори процеп и през него се опитваше да се провре навън глава голяма колкото юмрук.

Така е справедливо! – започна молитвата си отначало. - Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен...

Дървото нададе крясък и рухна. Змийските глави заподскачаха като риби на сухо и съвсем скоро утихнаха.

Сърцатия си пое дълбоко дъх, краката му едва го държаха, забърса потното си чело с ледения ръкав. Огледа се объркано. Стори му се, че повторно се е родил и вижда живота за първи път.

За малко!

Не знаеше какво е крясък, какво е смях, но му идеше да крещи и да се смее. Направи крачка, но кра­ката му се подкосиха.

За къде бързам?

Поседна на дънера, който вече беше започнал да хваща кора.

Да няколко часа ще е станал каменен.

Изглежда, животът на Змейовото дърво не свършва с отсичането му. Змиите умират, но останалият дънер се вкаменява и продължава да расте. Всички каменни стълбове наоколо, някои от които достигат внушителни размери - десет и повече човешки боя, са всъщност дънери от Змейови дървета.

Сърцатия затвори за кратко очи и се усмихна. Представи си, че дънерът, на който е седнал, е станал висок до облаците стълб, а едно дете - внук на внуците на внуците му, е вдигнало глава нагоре, ококори­ло очи в почуда и възхита.

Отвори очи, подсмихна се на фантазиите си, наведе се и взе брадвата. Тръгна надолу, трябваше да събере мъжете, да се върнат и да насекат змиите, за да ги пренесат в селото. Отсечената част от дънера не се вкаменява, а на студа месото няма да се развали, но рисовете и други крадливи котки могат да по­душат. Или вълци, проклетите вълци... Белият вълк на Глинената маска вече виеше.

Дано да го е вързала добре! Ако звярът направи нещо на детето ми, ще я... Не посмя да си го по­мисли, но каквото и да беше, щеше да го направи.

Пътеката се спущаше покрай най-високите каменни стълбове, които бяха виждали очите му. Разказваше се, че всички Змейови дървета, от които са израснали, са на един и същи легендарен човек, когото наричаха Бащата на дърварите. Твърдеше се също, че от него идва молитвата, с която дърва­рите секат змейовите дървета.

Това място в гората винаги изпълваше Сърцатия с възхита.

Стълбовете бяха на разстояние метър, метър и половина един от друг. Петдесет на брой. Въздигаха се и стърчаха поне три пъти по-високо от най-високите мури.

Навярно са отсечени преди хиляда години, казваше си, но не това беше най-възхитителното, а това, че някои от дънерите имаха диаметър поне два метра. Дънерите растяха само на ръст, не и на широчи­на, което означаваше, че и Змейовите дървета са били толкова дебели.

Пред силата на Бащата на дърварите Сърцатия можеше само да въздиша, дори и това, което отсече сега и беше най-голямата победа в живота му, остави дънер с диаметър не по-голям от метър.

Стълбовете стигаха почти до дома му и точно те го бяха вдъхновили да поеме този път. В началото с жарта на младия - да надмине Бащата на дърварите, отдавна се чувстваше щастлив от всяка победа, не­зависимо от размера на оставения дънер и изпълнен с още по-голямо преклонение пред Бащата на дърварите.




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 6029803
Постинги: 3761
Коментари: 35565
Гласове: 106032
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31
Блогрол
1. Ромфея (фейсбук)
2. Кланица за чародеи (фейсбук)
3. Ням свят (фейсбук)
4. Между еротичната фантазия и психологическата фантастика
5. Порочна връзка (фейсбук)
6. Бъг във времето (фейсбук)
7. Арт Висока Класа
8. BG Север: Новини на часа (фейсбук)
9. Новини на часа
10. Буквите
11. Книги, предпечат и дизайн
12. Български кървав кючек (фейсбук)
13. Удоволствие за духа
14. Анна Хелс: Далебор - синът на кладенеца
15. Анна Хелс: Кланица за чародеи
16. Ивз: Кланица за чародеи
17. Goodreads: Кланица за чародеи
18. Непорочното в "Порочна връзка"
19. BG-север
20. Мадам Еротика видеопрезентация на Неслънчице
21. Goodreads: Далебор - синът на кладенеца
22. Юридическа помощ
23. Goodreads: Змейова орис - краят на печалта
24. Светли мисли за черни дни
25. Моята лична страница
26. BG - Север. Блогът на седмичника
27. Мадам Еротика
28. Авторът на "Скрити белези"
29. Мадам Утопия - видеопрезентация на Неслънчице
30. Хеликон: Стефан Кръстев