DnesInvestorGolAutomediaTialotoAz-jenataAz-detetoTeenproblemPulsImoti.netRabotaStartBlogAhaSnimka
Blog.bg - безплатен блог хостинг и блог портал 
Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг
06.09.2010 07:06 - Убийство в социалната мрежа - 16
Автор: cefulesteven Категория: Тя и той   
Прочетен: 1420 Коментари: 2 Гласове:
16

Последна промяна: 06.09.2010 07:07

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
16. Отчаяни

Събуди се след час, в ясно съзнание, а при първите му мисли го обля хладна вълна. Минутка – две гледаше в тавана. Опитваше се да овладее чувството, което го изпълваше, да запази спокойствие, но тревогата се изостряше. Изправи се бързо, почти скочи. Светна нощната лампа, забърка в джобовете си. Търсеше листче, изсипа сума ти ненужни. Рецепти за лекарства, билети за градския транспорт, кой знае откъде взели се, стари разписки за ток и вода.
“Защо пък пазя тези боклуци.”
Забеляза, че ръцете му треперят. Въртеше се натрапчивата мисъл да пусне компютъра. Забърка в калъфчето за документите, изхвърли на пода кредитни карти, десетина визитки, разлисти сгънато на четири листче от бележник, имаше адрес, но не беше нейният.
-Дана, Дана, не прави нищо, чакай ме...
Беше ли записал телефона в паметта й. Май изобщо не стана дума, не си спомняше.
-Моля те, не прави никакви глупости, моля те.
Как успя да я остави, как. Прилоша му, не беше добре. В това състояние не трябваше да предприема нищо. Както винаги припрян, както винаги и най-вече когато грешеше. Когато грешеше и най-вече когато грешките му бяха с тежки последствия. С тежки, а дори някои фатални. Фатални като това, което сега му се струваше твърде вероятно. То беше изписано по лицето й. Тя се вълнуваше до един момент, всички емоции изписа, после изглеждаше спокойна, много спокойна. Решена и сигурна. Като, че ли дълбоко в себе си, много дълбоко е чакала действията да се развият и по този начин, подсъзнателно се беше подготвяла и може би, дори нетърпеливо желала да се стигне дотам, защото това беше ясния край, може би покоя. Израз на камикадзе у жена, която някога е била обикновена. Налудничава асиметрия, изкривяваше спокойния израз, в нещо което изказваше повече от допустимото.
-Дана! Просто ме чакай...
Едва намери сред разхвърляните си вещи телефона. Отвори указателя. Беше я записал. Не помнеше дори кога. Натисна бутона. Даваше свободно. Изчака докато връзката автоматично се разпадна и операторския глас съобщи, че в момента не може да бъде осъществена. Пак затърси из разхвърляните листове адреса й. Спря се за миг, размисли над други варианти. Можеше ли да я открие, помнеше добре квартала. Отличаваше ли се с нещо блока й. Паркът, паркът. Покрай него имаше поне три идентични жилищни сгради. Изплува пред очите му изражението. От времето преди да бъде кибер, а онази умора под прошарена коса. Три четвърти от съзнанието й, сякаш беше просмукано от цигарата, димяща в отпуснатата й на масата до кафето, ръка. Минути забрава, преди живота да я вземе в болката си. Лицето на измъчената майка, която се бореше с обстоятелствата. С нещо по-красива и от екшън – героинята в която се беше превърнала. Нямаше да си го прости.
Набързо се облече. Излезе с чувството, че е забравил нещо в дома си. Опипа джобовете си, документите бяха вътре. Телефона също. Струваше му се, че слиза бавно по стълбите, струваше му се, че таксиметровата пиаца е на километри. Пред носа му тръгна единственото такси. Струваше му се, че чака следващото с часове, а то дойде след минути. Каза доста неопределено онази част на квартала в която трябваше да се намира блока й. Струваше му се, че таксиметровия шофьор кара бавно. Опита се да си подреди картинката различно и тя да не изглежда толкова страшна. За пръв път от години му се случваше, но губеше самообладание. Отново вървеше в алеята към психодиспансера с нея, със сина й, пуснат за кратко. Момчето беше развеселено, говореше симпатични глупости, само съзнаваше, че говори симпатични глупости и продължаваше, а тримата се смееха. Имаше горчиви нотки в нейния смях. После когато то и махна иззад решетките, ръката и бързо мина под очите й. Той познаваше този жест: “нещо ми влезе в окото”. Жест на жени, които никога не откриват сълзите си.
Таксито спря на поръчаното място. Идентичните блокове не бяха три, както беше решил у дома си. Бяха пет. Тръгна из парка, за да намери пейката от която наблюдаваше апартамента й, за да прецени кой е. Сега всичко изглеждаше различно.
“Каквото и да е сторила, закъснял съм!”
Не посмя да го нарече с истинското му име. Знаеше добре, какво би могла да е сторила. Знаеше добре. Покрай паркът премина патрулираща полицейска кола.
Залута се из алеите. Стигна до крайна пейка, която изглеждаше като онази на която беше стоял. Имаше ли я отляво тази бензиностанция? Май не, щеше да му направи впечатление. Отново извади телефона, позвъни и изчака до операторския глас. Тръгна по произволна алея. Струваше му се, че отново е в мрежата. Без ориентир, воден от неясен глас, всичко изглежда еднакво погрешно, а истината е някъде наблизо. В краят на алеята имаше друга подобна пейка, на онази. Толкова вероятно беше да е стоял на тази страна, колкото и на другата.
Нямаше какво друго да стори. Тръгна към блока. Издебна моментът точно когато окъснял пияница отключи вратата на партера.
“Дано да е този блока, че повторен шанс няма да имам.”
Изкачи вземайки по четири – пет стъпала наведнъж до четвъртия етаж, поне помнеше, че Дана живееше на четвърти етаж. Вратата беше празна, нямаше табела. Настойчиво зазвъня. Не се чуваше нищо. Започна да бие вратата с юмруци и да я блъска с цяло тяло.
-Махайте се, ще извикам полиция! – чу писклив уплашен глас.
-Извинете! – промърмори под нос и затича надолу по стълбището.
Застана пред съседния вход. Прочете на няколко пъти имената по звънците. Търсеше женска фамилия, но всички бяха семейни. Възможно беше, твърде възможно на звънеца й да пише фамилията на хазяите, но какво можеше да направи. Да звъни на всички звънци?
Ръката му се плъзна отгоре – надолу. Втори и трети път. Като палаво дете влязло в междучасие в отключения кабинет по музика и заиграло се с пианото, преди да влезе учителя и да го изведе за ухото навън.
Засвяткаха стаи, отвориха се прозорци, сърдити гласове.
-Тук ли живее Дана, търся Дана от четвъртия етаж.
-Изчезвай, ве!
Съзря патрулката в края на улицата. Дори не разбра в този блок ли живее или не. Нямаше време. Бяха алармирали полицията за нарушителя на нощното спокойствие. Побягна с все сили към парка.
“Само това ми липсва!”
Прекоси цялата магистрала, преминавайки през най-осветеното място и полицаите го видяха. Разбра го, защото колата форсира, прекоси шосето преминавайки в отсрещното движение. Със скок се озова зад храстите, прекатури се по неравната повърхност и го сряза като мълния болката от получените напоследък травми. Стори му се, че губи съзнание и остана няколко минути легнал. После чу гласа на полицаите, видя силуетите им зад фенерчетата. Лежеше неподвижен, мъчеше се да не диша. Бяха на метри от него, чуваше им гласовете. Беше сигурен, че ще го видят. Единият мина много близо зад гърба му и повика по радиостанцията подкрепление. Явно бяха решили да хванат нощният хулиган, а ако Дана видеше през прозореца си полицейските коли, дори още да не е направила фаталното, щеше да побърза да го стори.
Виждаше като на кинокадър, изписаните на формат А4 самопризнания. Щеше да е вярна на изграденият през последните години свой образ, сложила най-хубавият си грим, накитите си, облечена като за среща. Героинята, а не майката. Защото майката би се спряла отдавна.
Втора полицейска кола спря наблизо. Пълзешком се приближи до най-близкото дърво. Всичко го болеше. Струваше му неимоверни усилия. Пак си каза, че размине ли му се, ще си направи прегледите и ще полежи поне седмица в дома си, забравил и мрежа, и свят. Само, само да му се размине. Но изглеждаше невероятно.
Край дървото беше достатъчно тъмно, там се изправи. Огледа се за най-сенчестите места и тръгна по тях. Препъваше се и не знаеше накъде върви. Скоро стигна до другия край на парка. Полицейските коли обикаляха.
-Ще ме видят!
“Никакво съмнение!”
Сви устни. Имаше пред себе си магистрала. С шест платна. Преброи до десет.
-Сега! – отсече и спринтира. Външната врата на този блок не се заключваше. Кръгове играеха пред очите му като стигна партера. Тук си позволи слабост и седна задъхан на стълбата. Преосмисли отново ситуацията, сега тя му изглеждаше още по-объркана.
Когато се разделиха Дана изглеждаше отчаяна. Твърде зле му беше, за да обърне внимание на това, а и не вярваше една загрижена майка да постъпи крайно. Само, че това вече не беше Дана, а Кибердана. Убедена, че е свършила мисията си, макар и не според предвижданията. Оттук – нататък я очакваше едно бавно завръщане към истината, а тя щеше да е още по-печална от онази от която беше избягала, превръщайки се от страдащата жена в богинята на мъстта. Изчерпана напълно емоционално, неспособна да тръгне отново по дългия мъчителен път, който добре познаваше, при това още по-труден, заради тежкото престъпление, което беше извършила, изглеждаше напълно решена. Да даде самопризнания, но да посегне на живота си. Сега, ако зазвънеше по вратата й, при полицейските коли отвън, след като не беше сигурна дали ще я издаде или не, дори да се колебаеше, щеше да избърза да направи онова, което е решила.
Той не беше сигурен дали е в правилния блок и вход. Ако искаше да я спре, трябваше да разбие вратата й и да нахлуе вътре. Направеше ли това с погрешна врата, при всички случаи щеше да бъде арестуван и Дана пак да направи онова, което явно е решила. А колкото повече време минаваше и мислите му улягаха, толкова по-сигурен беше в намеренията й.
Шансът му не беше по-голям от залог на рулетка. Само, че залагаше живот. Живот, който чувстваше много, много скъп. И в моментът би предпочел да залага своя. Изправи се и подпирайки се по парапета, залитайки започна да изкачва стълбището. Очите му се въртяха като очи на хищник и оглеждаха всеки детайл. Всичко изглеждаше познато. Приличаше на входа по който беше вървял преди часове и все пак, подобни наоколо са десетки.
Стоя минути пред вратата й. Сърцето му подскачаше, мислите му се пръскаха. Не мислеше изобщо как ще се почувстват хората, ако е сбъркал апартамента. За тях щеше да е спомен, който щяха да разказват с учестен дъх, след години и с усмивка, като приключение разнообразило битието им, но можеше и да бъде стрес за цял живот. Огледа вратата, празна, без табелка. Изглеждаше му твърде кафява, но не се беше и опитал да помни цвета на нейната. Приличаше му на въпросителна. Видя върху лака израза на онази, която искаше, а не беше сигурен, че е отвъд. Набра сили, прецени, че може да има достатъчно да я разбие с един удар и трябваше да е с един удар, за да не й даде време да реагира.
Втурна се като бик и в този кратък отрязък от време по лицето му беше изписано същото отчаяние, каквото по нейното преди часове. Рамото му се стовари на добре прецененото място и ключалката подаде.
Вратата рязко се отвори. Нахлу вътре. Зад орнаментите на стъклената врата в хола светеше нощна лампа. Отвори я рязко. Видя лицето на Дана, очите й бяха разширени. Тихо звучеше Хендел, тя във вишнева вечерна рокля, прическата й правена часове, чаша бърбън на масата.
-Дана, недей!
-Защо? – очите й бяха толкова големи, че поглъщаха всичко.
-Защото...
Не можа да й каже нищо, впи устни в нейните. Блъсна го. Сам беше изненадан.
-Защото! – повтори и пак я целуна бързо.
-Но...-объркано възкликна тя.
Прегърнаха се. И миг след туй, разтвориха устни и не ги отлепиха дълго, дълго, преди да забравят всичко и да се отдадат на любов.
 
Нагоре


Тагове:   мрежа,   социалната,


Гласувай:
16


Подобни постинги
Убийство в социалната мрежа - пролог
Убийство в социалната мрежа - първа глав...
Убийство в социалната мрежа - втора глав...

Следващ постинг
Предишен постинг

Коментари
1. miaa - Светъл празник Стеф! Поздрави на Неслънчице!
06.09.2010 15:24
Увлекателно пресъздаваш човешките съдби.
Емоционално наситени са твоите герои:)
Каквото има да се случи, ще се случи, дори и да се опиташ да го превъзмогнеш.
Любовта е най- святото чувство във всичките му измерения, които влагаме от сърце. Хората сме съдадени да се докосваме до любовта да я ценим и я съхраняваме докато сме живи! Дори това да е само миг:)
цитирай
2. kiberdanna - Жалко, че не мога да си позволя да ...
06.09.2010 17:49
Жалко, че не мога да си позволя да бъда толкова слаба, че да изживея нещо толкова силно.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8443373
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112560
Блог вълни
Архив
Календар
«  Април, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930
Блогрол
1. Ромфея (фейсбук)
2. Кланица за чародеи (фейсбук)
3. Ням свят (фейсбук)
4. Порочна връзка (фейсбук)
5. Бъг във времето (фейсбук)
6. Анна Хелс: Кланица за чародеи
7. Ивз: Кланица за чародеи
8. Goodreads: Далебор - синът на кладенеца
9. Goodreads: Змейова орис - краят на печалта
10. Моята лична страница