Истинска случка, а на приказка прилича. Случила се някога, май се случва и сега. В едно затънтено, много затънтено село, там някъде, сред чукарите, скалисти и сухи, преди петдесет или възможно е, някоя друга годинка повече живял мъж, много гръмогласен мъж, който свирил шумно на акордеон, с години събирал и радвал съселяните си и дразнил онези на които не им било до музика и им се искало малко да поспят. Свикнал с вниманието на всички, чувствал се почти обиден, ако забележи, че на някой му е все тази: ни го дразни, ни го весели алармата. С годините обаче хората, тъй привикнали на нея, че той се чувствал все по-обиден и по-обиден. Имало хора които все още го обичали и които все още го мразили, но по-голямата част вече го приемали като неразделна част от пейзажа, а това му горчало. Много му горчало. Станал заядлив и досаден. Все ще изкоментира кривите крака на някоя селска, но така, че да го чуят всички на опашката, че после и нея да говорят и него. Ще изпсува друг или ще пусне слух, че на онова време на оня дядо му е бил гестаповец. Случвало се е нощем прозорци да чупва, цветята на една вдовица да тъпче, заради това, че само тя ги гледала такива и хората повече внимание на тях, отколкото на него обръщали. Сутрин по потник вдигаше гири на терасата, омаян от мисълта, че ученичките тръгнали към автобуса за града, примират при гледката. И цял ден после, не за уроците мислят, а за косматите му рамене. Растяха децата и повечето даже, вече не го и майтапеха, а и бабите им вече бяха престанали да се кръстят. А той скандал след скандал, но вече и на скандалите му започнаха да гледат, както някога на акордеона му: неизменна част от пейзажа. Докато един ден не се случи нещо, което той дълго, в сърцето си очакваше. Бедствие, истинско бедствие. Голяма, много голяма повреда в тръбопроводите. На прасета се развоняха всички, потънаха до гуша в мърсотия, че и той заедно с тях, но весело му е. Идват големци от града, оглеждат, казват, че скоро водата ще тръгне. Скоро, скоро, ама знаят го всички онова тяхно скоро. Лятото знойно, животните от локвите и от мръсната бара пият вода и пак ще пукнат от жажда, а хората няма откъде. Сега ще видят те, кой е най-значимият! Нашият герой си има водоноска в гаража, закачва я на Москвича, набира надолу, после нагоре по баирите. Идва с вода, дори бензина не иска да му платят. Хората се трупат ли, трупат. Така първи ден, че втори, че трети, после няма. Водата се е затоплила от слънцето, става за къпане вече, не и за пиене. Да са оправени водопроводите, не са. После разбира каква е била работата. Онази Баба Яга, дето е на сто и петдесет или сто и шейсе и навремето е имала връзка с гестаповци, дето живее на хълма и извършва жертвени ритуали с черни кокошки имала кладенец. Всички от кладенеца вода си пълнят. Ама как не ги е страх. Тя ще ги урочаса. Пита ги, те и него канят да утоли жаждата си. Жената не била толкова лоша колкото се говорило. Даже се смеела беззъбо, радвала се, че е от полза и наричала всички “чедо”.
-Имам си вода! – гордо рекъл.
-Ама водоноската я вмирисва. Онази е кладенчова.
Това било най-тежката обида. Те тези знаят ли, че в кладенците зарази може да има. Бактерии. Пита ги за бактерии. Те нямало никакви, забележете: “батерии”. Абе, прост народ! Да му се не види! Ще им даде да се научат. Разправя, че бабето хвърляла бебетата си в кладенеца. Някои се вързват, припадат. Други му се смеят, а да му се смеят е по-добре от нищо. Пуска слух, че нощно време клякала над кладенеца. Даже част от тези които не му се вързват ги хваща гнус и май ще идват на водоноската. Някой му каза, че не над кладенеца, а над ухото му била клекнала, а той се вбеси и го напсува и пак скандал стана.
Но хората пак ходят и пълнят ли, пълнят вода от кладенеца.
“Няма да стане така! Ще се изровят! Тъпи са, прости! ”-мисли си наш герой. Мисли си, мисли си, мисли. План започва да крои, до никъде не стига. Котенцето му, едно лигаво помиарче, дето се беше завъртяло из двора му, неканено, скочи на рамото му. И му прекъсна мисълга. От гняв стисна животинката и тя умря.
“Ето решението!”- казва и пъха мъртвото котенце в една торба. Тази нощ ще го хвърли в кладенеца, утре ще го намерят и никой няма да посмее да пие вода повече.
Бабето от яд ще умре! В самотата си, която заслужава!
Идва нощта, грабва торбата, тръгва към хълма, оглежда се. От много вдигане на гири обаче, не си знае силата и не може да прецени, че онова в торбата тежи повече от умряло коте. Едва когато стига до кладенеца, разбира, че е носил зелка. Сбъркал е торбите.
Ядосано мята зелката в кладенеца. Сега трябва да се връща за котката, ама в този момент чува гласове зад себе си, хора идват, разбира, че вода ще пълнят. Приближават се. Видят ли го, спукана му е работата. И ако котката намерят утре, ще разберат кой го е направил, а самото му присъствие край кладенеца, ще ги накара да си направят неправелния извод, че и той пие от него и водата тук е по-хубава.
Бяс замъгли съзнанието му.
“Ще докажа, че водата е мръсна! Ще докажа!” – само тази мисъл беше обсебила съзнанието му.
И той скочи в кладенеца. И се удави.
Никой не посмя да пие повече от кладенеца вода. Старицата скоро след това наистина се помина.
Но тръбите бяха оправени и тръгна водата още на следващата сутрин.
Истинска случка, а на приказка прилича. Случила се някога, май се случва и сега.
Като приказка звучи, но наистина се случва!
Поздрави, Стеф!
Благодаря ти, mamas
любимото коте на една старица!Как хвърли с ярост
телцето на убитото животно на земята !Още помна молбите й!Не успях да стигна навреме ,а там имаше хора и гледаха безучастно!:(
И това което каза, шокиращо е, но се случва. За жалост: твърде често.
23.02.2009 18:40
No za sajalenie , naroda vse pove4e i pove4e se ozlobiava , 4e ve4e brad na sestra zavijda i obratno ..
Vseki gleda da stap4e da smaje , 4oveka do nego samo i samo da ne e po -.. ot nego ..
Благодаря ти. И с пожелание, живота да те среща, колкото се може по-рядко с подобни създания.
24.02.2009 08:49