Кучето лежеше бездиханен.

Така му беше прякора, иначе живееше по-зле от куче. Бездомните псета си имат общества, другите дом и господари.

Той ни едното, ни другото.

Не говореше разбираем език. Вибрираше с език, мънкаше, плюнчеше се и подсвиркваше с нос. Не приличаше на човешка реч.

За разлика от повечето клошари, нямаше ни барака, ни мазе, ни изоставена съборетина.

Зимата просто изчезваше. Навсякъде в снега се виждаха следите от разпарцалените му кубинки. Но не и той.

Стоплеше ли се, битуваше в храсталаците на парка.

Снощи изглеждаше весел. Усмихваше се широко. Пиеше на едри глътки, а почерпките валяха. Само аз го почерпих две водки, а масата и без друго беше пълна. Оттегли се с достойнство, дори не залиташе. Направи жест подобен козируване и тръгна към „спалнята си”. Тази сутрин докато отрезнявах с бира и чорба, се сетих за него. Сигурно и той след снощните подвизи не се чувстваше добре.

Взех две бири и тръгнах към храстите.

Не мърдаше.

Нямаше пулс.

Изглеждаше доволен.

Набрах бърза помощ. Минаха няколко часа докато дойдат. Потвърдиха смъртта му. Погледнах часовника. И без друго деня ми е провален. Нищо няма да захвана днес. Все някой трябва да потъгува и за Кучето.

Но не тъга ми тежеше. Не тъга, а съмнение. Той изглеждаше добре. Само дето не направи задно салто снощи. Май събори двама или трима на канадска борба. Не си спомням ясно, но съм почти убеден, че се случи. По принцип си беше жизнен човек. Такъв го помня от дете, но рядко имаше подобно настроение.

Не приличаше на болен, а и напоследък си похапваше добре. Личеше си. Загладил беше косъм. Изключвах мисълта да е алкохолно отравяне. Можеше да изпие цял камион. Във възможностите му не се съмнявам.

И нощта беше топла.

На втората водка набрах телефона на близък мой човек с възлов пост в полицията. Настоявах. Молех, увещавах, напомнях за услуги които му бях правил преди век и половина, разказвах му вицове, обещавах му почерпки, питах го за децата, изобщо използвах всички възможни и невъзможни тактики, до които не бях пребягвал дори когато ухажвам. В крайна сметка обаче резултата беше на лице. Даде ми съгласие да съдейства за аутопсия и установяване за причината на смъртта на клошаря. Чудеше ми се. Честно казано и аз не се разбирах. И кучият живот свършва. А него помнех от малък. Противоречиви неща се говореха за възрастта му, но наистина беше стар. Все някога кубинките му щяха да престанат да оставят следи. Нямаше нищо по-естествено.

Като, че ли ме хвана яд. Не интересуваше никого. Някой като кихне предизвиква по-голямо впечатление, а той умря.

Никой не се огледа, никой не се ослуша и не го видя. Паркът беше пренаселен. Хората днес приличаха на пеперуди. Пъстро облечени, пърхащи, хаотични. Изобщо някой забеляза ли линейката?

И къде ще го погребат?

Какво го мисля? Та на Кучето му беше безразлично къде живее.

И как оцеля? Не го разбирам. Тази зима температурата падна до под минус двадесет. Виждах стъпките му, не можех да ги сбъркам. Само той можеше да тръгне с обувки чийто подметки са вече на решетка.

И макар без зъби се усмихваше по-често от всички останали. Усмивка ли беше или гримаса? Кучешка му работа…

Да можеше поне да приказва. Щях за доста неща да го питам. Имаше какво да науча. Навярно и той какво да изповяда.

Гадна работа е да няма на кого да кажеш какво те боли или какво те радва.

Имах чувството, че ще се появи от някъде. И все по-силно разбирах, че ми липсва.

Привечер се обади моят приятел. Полицаят, чието име няма да споменавам. Държеше да се видим.

-От кога го познаваш?-започна направо.

Вдигнах рамене. Нито помнех, нито бях сигурен, че го познавам.

-Какво се е случило?-попитах.

-Не трябва в никакъв случай да изтича информация…-замисли се-Това…същество нямаше вътрешни органи. Пълен беше със слуз. Предстоят изследвания…

-Не разбрах.-не вярвах на ушите си.

-Нямаше стомах, черен дроб, сърце…Нищо, единородна маса с неизяснен произход. Не мога да ти кажа повече. Сега знаеш колкото и аз…

Не се учудих. Спомних си стъпките от кубинките. И куче не би оцеляло. Казах му го.

Поспорихме кой да почерпи. Накрая отстъпих. Почерпи той.

И разговора тръгна.

-Според теб, човек ли беше? –попита зачервен-Не ми се иска това да е първият ни контакт с извънземен разум. Човек ли, беше? Кажи. Какво мислиш. Твое мнение. Какво беше? Какво? Какво беше? Нямаше вътрешни органи. Какво беше?

-Остави мъртвия-прелях в пепелника-Въпроса е, какво сме ние.