Романът „Смее ли някой да каже“ на Стефан Кръстев е написан като сценарий за филм. И така се чете – както се гледа филм. Криминален филм без реклами и без възможност за стопиране на кадъра. Потъваш и изплуваш в собствената си реалност, припознаваш се в някого от героите, започваш да мислиш като него. И както ти се струва, че си напипал нишката, действието се обръща и те запокитва в най-тъмните кътчета на душата ти...
Диво поле. Черни пътища и лъкатушещи пътеки между малки вили в смесена гора. Пустош, страх, тъмнина. Селото с училището и кръчмата – обикновено, в затънтен край, оцелява въпреки набезите на крадците. То изживява обреченото си настояще. Самотата е сковала душите. Бъдещето е мъгляво, мечтите – изстрадани и изтънели до невидимост. Едно дете изчезва. Група мъже, доскоро решени да спасяват себе си и околните, се превръщат в насилници. Остатъците светлина потъват в купища съмнения. Мутра със скъпо БМВ се появява незнайно откъде. Любовник се озовава в най-неподходящото време на най-нежеланото място. Нищо не е такова, каквото изглежда. Приятелството не помага, човешката сила се превръща в отчаяние. Тук страхът е Владетелят. Да си добър е грешка. Любовта е прегрешение. Грешка е да си луд. Грешка е да си жив, ако не си платил за миналото си. Неумолимото тиктакане на вечния часовник отмерва времето, но никой не го чува. Детето го няма. Всеки знае нещо, което може да спаси всички. Но смее ли някой да каже...
http://bit.ly/2rN7yfs - PDF
http://bit.ly/2rwm9fz - EPUB