Повечето не носиха маски и имаха атавистични лица.

Почти всички разголени. Имаше опасани в кожени каиши, стегнати с кучешки нашийници с шипове, с високи ботуши и една надбедрена препаска.

Повечето бяха красиви като животни; високи, слаби, с релефни мускули. Преобладаваха младите, но имаше от всички възрасти. Преобладаваха момчетата, но имаше от трите пола.

Гримът не криеше, а изостряше чертите им. Бяха дръзки черти в унисон с дръзкото им поведение.

Танцуваха, опипваха се, целуваха се.

Лежаха упоени в някои от креслата. Подпираха се на бара и поглеждаха крадешком с очи на дебнещи хищници.

Валио ги наблюдаваше, скрита зад огледалния прозорец. Отделяше внимание на всеки, всяка и всяко. Задържаше поглед над определена двойка, затваряше очи и се замисляше. Ръката й пишеше автоматично разпорежданията.

Спираше отведнъж. Погледът й се изпълваше с омраза. Задраскваше едно име и яростно добавяше следващо.

„Клубът на елита”

Освен питомците тук влизаха само хора от Щаба. Централният. Управляващите света. Хора с отговорности, които имаха нужда от разтуха.

Тук им беше гарантирана, тук в царството на Валио.

Повечето от питомците й се справяха. Дори им харесваше.

Какво ли ги и очакваше, ако не беше ги открила?

Та те бяха уроди.

Красиви уроди.

Като нея. Като Валио.

Тя се роди момче. И искаше да е момче. До един момент, в който разбра, че не може да бъде.

Твърде харесваше собственото си лице. Мечтаеше за него като за любовник на когото се отдава.

Кошмарно беше, че трябва да го крие. Понякога не вярваше, че е истина. В огледалото виждаше сякаш своя измислица. Не можеше да е истина момчето, което приличаше на ангел от атавистични фантазии: плътните му устни; многозначните усмивки, които изписваха; искрящите му очи; здравината, която излъчваше кожата му.

Когато застанеше пред него спираше да мисли.

Това лице я отнасяше в размишления подобаващи на свят, в който то би се вписало. Свят, в който чертите са разголени...

Лекият гъдел се изостряше. Валио започваше да се тресе.

Сладострастната тръпка засмукваше съзнанието му; вадеше го от кожата. Довеждаше го почти до припадък, а после идваше страха.

Мислеше си, че е лудост.

Ако имаше атавистично лице, не би го харесал. Атавистичните лица са уродливи. Принадлежат на зверове и убийци. Погубили са цял свят.

Валио не беше звяр и убиец.

Не беше! Не!

Имаше си свои тайни и фантазии; нищо повече.

И сега това в огледалото, не можеше да е друго. Измислил си беше обект на сексуално желание.

Не трябваше да го възпитават за мъж! Това беше грешка!

Не носеше вината за тази грешка; беше жертвата й!

Някой отключваше вратата на апартамента. Подскачаше му сърцето при този звук. Мразеше го.

Не можеше да понася вече...онзи човек.

Какъв ти баща! Глупак! Нещастник с напукани ръце и поглед на добитък, но тук – в дома, петнадесет минути след като я влязъл вече придобива самочувствие на велик мъдрец, а пет изречения не може да върже.

Мънка и търси думите; забравя какво е искал да каже и Валио вместо него трябва да формулира мисъл, която не споделя.

Нещо свързано с мъжеството на мъжа; с умението да понасяш тегобите; с винаги чистата маска и хладното лице под нея; с успеха да си като другите; с позитивното отношение към реалността; с любовта и чувството, с което един мъж трябва да произнася:

„Не те познавам, но ще те пазя! Пази ме и ти!”

Ако в огледалото виждаше мечтите, в този човек виждаше страховете си; всичко онова, което не иска от бъдещето.

Имаше нещо объркано.

Трябваше да потърси помощ.

Иначе щеше да вижда онова несъществуващо лице в огледалото, докато се побърка, докато повярва в своята фантазия и изчезне в някоя лудница.

Решението дойде от само себе си. Имаха извънредна лекция в училище: за ролята на родителя.

В нея беше подчертано, че родителят е преди всичко възпитател и ако не се справя добре, то детето има правото и задължението да потърси помощ, защото не го ли стори, само ще понесе последиците от лошото възпитание.

Тогава Валио писа. Смачка много листове, в които пишеше за лицето в огледалото. Започваше отново и не можеше да обясни състоянието си, без да спомене за красивия младеж, който му се привиждаше. Накрая се довери на стандартната бланка.

В нея просто отметна, че не е от този пол, за който го възпитават.

Като малък често боледуваше от сливици. Накрая ги извадиха.

Преди година го блъснаха от транспортната платформа и си чупи ключицата. Тъкмо му свалиха гипса, сбори се в училищния двор и отново я счупи.

В края на учебната година на легло го прикова пневмония.

Нямаше достатъчно Е-точки. Ни Валио, ни баща му.

Нямаше да стигнат за всички необходими прегледи и операцията, но ако без прегледи можеше, без операция нямаше как да се придобие статут на друг пол.

И едва когато го получи Валио разбра, че все пак е бил мъж, но не съжали.

Поне избави онзи неудачник от мъчението да живее.

А и вече като Същество, можеше да бъде каквото си поиска.

Животът му започна все едно от начало. От едно по-добро начало.

По време на операцията все пак са забелязали атавистичното му лице. И това би могло да има неприятни последици, ако кандидат за осиновител не му беше едно много влиятелно Същество.

То беше интимен партньор на един от Генералите в Щаба.

Не позволи Валио да се лиши от красивото лице. Даде му и добро възпитание. Такова каквото трябваше да получи Същество за забавление в Щаба.

Помогна му да свикне с лицето си. Да се отърси от усещането си за уродливост и да приеме различието си като преимущество, каквото беше.

Научи го да се забавлява и да забавлява.

На вкусовете на древните напитки. На ефекта им и на умението да го превъзмогва.

Научи го да бъде Крал и Кралица. И му обясни за Генералите и Щаба.

Щаба се е оформил като управляващ орган по време на пандемията. В него са били най-отговорните и най-способните; военни и учени наедно; личности, които цели нации са уважавали като свои бащи. Генералите са организирали карантините, производството на лекарствата; после евтаназиите...

Не са искали да решават кой да живее, кой да умре. Казвали са го, постоянно са го казвали. Но се е наложило. Хората не им вярвали. Имало дори частични бунтове. Генералите окриляли работата на учените. Генералите осигурили извличането на субстанциите от океанското дъно, които се ползват за производството на маските. Щаба останал основен ръководен орган на човечеството и се предвижда такъв да бъде до обявяването на пандемията за победена.

Генералите харесваха Валио и Валио създаде „Клубът на елита”.

Заслужаваха си го. Колкото по-отговорен е човек, толкова по-разюздано трябва да разпуща.

Имаше истински генерали. От времето на пандемията. Те бяха на осемдесет, деветдесет, че и повече. Здравният им кредит беше неограничен, за тях се полагаха изключителни грижи и за това достигаха двойно по-голяма възраст от средната за света.

Имаше и произведени генерали. За да се поддържа Щаба като институция.

Произведените бяха възпитани от истинските и харесваха атавистичните лица. Трябваше да им се осигурява разнообразието.

Нямаше да им разреши да се превържат към лицата за забавление, защото това би означавало рано или късно да бъде изместена.

Всеки месец актуализираше личния състав. В една графа вписваше имената на тези, които трябваше да живеят, а в другата – тези, които трябваше да умрат.

Това се харесваше на нейния генерал.

Намираше суровата й решителност за божествена. Това го възбуждаше и го довеждаше до прилична ерекция, макар вече да беше на деветдесет и три.

Този път обаче щеше да я боли. Обикнала беше Деси.

Изглежда и Деси я беше обикнала или поне добре се преструваше.

Когато я доведоха си беше пикла като останалите, но бързо доби стил и не спря дотук. Украси се с повече. Вадеше от себе си все повече и повече от онова очарование, което го е имало само в миналото. И нещо, което може да го е нямало и в миналото, защото беше магия някаква.

Нимфа ли беше или някакъв мутант?

Самка или дух!

Или нещо като онова лице, което някога Валио видя в огледалото и то промени всичко.

Не можеше да я държи повече! Това момиче щеше да я погуби.

Но как да се лиши от нея, като побъркваше толкова генерали.

Не би посмяла, но повярва в обещанията на Лот.

Той щеше да й доведе заместница.

Имал нещо предвид.