Минало беше повече от седмица. Яса не броеше дните, а времето не й стигаше да запомни всичко и да опознае. Витус й идеше прекалено свенлив, Лола определено я ухажваше. Останалите мъже и жени бяха твърде заети с занятието си да търсят артифакти, един с друг или със себе си.

-Не знам как да разпознавам ценното – рече Яса.

-За това си прикрепена към Витус. Той горе-долу вече свикна. Не, че не пропуска или не носи някой друг боклук, но не като в началото. И ти ще свикнеш.

-Какво ги правите?

-Не виждаш ли – Лола преброди стаята със сочещ поглед – майсторим с някои неща други: от които имаме по-голяма необходимост, така и времето минава и вместо да губим разсъдък – развиваме го; всяко ново умение е въздух за интелекта...

Яса се засмя.

-Нещо смешно ли казах? – попита учудена Лола.

-Не. Не. Просто не съм свикнала да ми говорят така. Толкова е интересно.

-Други неща са ни жизнено важни – върна се Лола на въпроса, който не беше изчерпала. – Лекарствата, примерно. Обезболяващите, дезинфектантите и превързочните материали са от първостепенна важност, но за добрата работа всеки е длъжен да приема витамините и стимулантите, които му се полагат.

-А веселите хапчета?

-В началото ти се полагат и от тях. Докато свикваш да живееш без маска. После: ще трябва да си ги заслужиш.

-Трябва ли?

-Разбира се, че трябва. Веселите лекарства не достигат, а са полезни само докато употребата им е ограничена.

-Имах предвид друго: трябва ли да свиквам без маска.

Лола въздъхна. Стисна в шепи ръката на Яса, погледна я в очите.

-Никой няма да те принуди, но смисъла да сме тук е да се освободим.

-Да се освободим?

-Да. Да се освободим. Но Яса...попита ме, какво правим с артифактите, а както я подкарахме никога няма да успея да ти отговоря: имаме си канали за да ги изнасяме. Навън.

-Това не е ли?

Лола вдигна рамене.

-Честно казано: не знам. Чувала съм, че отдавна няма престъпност, че никой не е осъждан...

-И аз го чух.

-Но това, което вършим и на теб не изглежда да е съвсем редно.

Яса вдигна рамене.

-От три години го върша, но и аз знам колкото теб.

-С какво ви плащат?

-Със сигурност, Яса. Има си официална група Къртици. Това, което вършим, трябва да вършат единствено те.

-Разбрах го.

-Но от Щаба пазят и нас. С това ни плащат артифактите. Ценят...ще научиш какво, но трябва да свикнеш без маска.

-Нали нямаше да ме принуждава никой.

-Не те принуждавам. Това, което ценят в Щаба не можеш да оцениш без маска.

-Защо?

-Трудно ще ми е да ти обясня. Трябва да успееш да живееш без маска.

-Мога го.

-Всички си мислим така, докато не опитаме. Тогава разбираме какво е.

-Виж...Не мога да си показвам лицето. Няма да стане! Това е...-наклони засрамено глава, искаше да го изиграе. Мислеше си, че се преструва, но взе да чувства свян, истински – Не мога да го направя.

Лола се засмя.

-Няма да откриваш лицето си, тиквичке. Не е необходимо. Тук имаме други маски. Само плат, напълно безобидни са, но крият лицето не по-зле от твоята.

-Наистина ли?

-Имаме и други маски. Те крият даже по-добре, а са и красиви. Ще ти харесат. Много ще ти харесат. Карнавални маски. Истински лица от приказките. Само ми кажи и ще слезем до онзи склад.

-Наистина ли!

-Да. Не искам да разголвам лицето ти. Как изобщо си го помисли! Но маските, нашите маски. Нашита социални маски. Те не просто крият лицето. Знаеш ли какво е Глобалната мрежа?

-Съвършения глас.

-Чувала ли си някога глас?

Яса се зачуди на въпроса й. Звучеше някак нелепо. Всички знаят, че Глобалната мрежа е съвършения глас. Учат го в училище.

-Чувала ли си някога глас! – повтори въпроса си Лола.

Яса вдигна рамене. Май беше чувала. Беше в деня преди да навърши тринадесет. Преди цикъла и атавистичното лице в огледалото.

-Ти си силен, ти си с нас...С нас си силен, не без нас...Ти си силен, ти си с нас...

-Какво, какво! – възкликна Лола.

-Като, че ли това чувах. Беше хоров глас.

-Като, че ли?

-Да, не съм сигурна.

-И аз си помислих така. Глас...хм, може и да има. Никой не знае. Но не това е важното. Маските ни свързват.

-И без маска съм в Глобалната мрежа.

-Да. Да, но...За известно време. Маската е напоена с опиат. Това вещество има свойството да стимулира емпатични и леки телепатични способности; чрез тези способности сме свързани. Без да го съзнаваме в по-голямата част от времето. Персоналните ни сигнали са слаби, твърде слаби. Не можеш да получиш моя или на когото и да е било мисъл и да я разбереш. Нито аз да получа твоя или на когото и да е било мисъл и да я разбера, но сигналите ни се събират в едно общо чувство...

-...което ни поглъща докато сме в Глобалната мрежа.

Лола кимна.

-Когато останеш без маска, първото, което започва да те измъчва, това е чувството за изолация. Чувстваш се като дефект във всемирното мълчание. Денят може да е ярък, но ти се струва, че бродиш в сумрак. Питаш се, дали те има. И само болката, разкъсва въпроса ти на отговори, които не разбираш, а болката се изостря – става физическа. Изгаряща. Непоносима. Отчаяние...Но научиш ли се да живееш без Глобалната мрежа, вече си себе си.

-Свободата.

-Това е началото й.

-И без това начало няма да позная онези артифакти, които Генералите в Щаба ценят.

-Няма да разбереш какво ценят, но това е най-малкото, от което ще се лишиш. Защото те ценят красивото, наред със святото, наред с порочното и...по-порочното.

-Какво е?

-Книги, филми, картини, статуетки, стари фотографии. Кажи, прочела ли си книга до край?

-Аз...да, прочела съм. Няколко.

-Не си, Яса. Гадала си някакъв текст.

-Чела съм „Книга за джунглата”, „Пикник край пътя”, „451 градуса по Фаренхайт”.

-„451 градуса по Фаренхайт”?

-Да, да. Има такава книга.

-Да, де. Е, какво си мислиш за нея? Има ли смисъл да се горят книгите?

-Честно да си кажа...Няма.

-С маските, наистина: няма. Глобалното усещане поглъща чувството, което изпитваш докато четеш.

-В Щаба харесват книги? – недоверчиво попита Лола.

-Не само. Казах ти. Но трябва да прочетеш поне една книга без маска, за да ме разбереш.

Не. Не. Сигурно е луда. Сигурно се полудява без маски. Не можеше да е така. Нямаше логика. 

Всички казват колко е хубаво да се чете, но никой не обича.

Мрежата хвали четенето и милион умове помагат да собствения ти ум да разбере нещо, на което иначе е неспособен.

Без мрежата изобщо не би дочела онези книги.

-Какво е това?

-Разкази – рече й Лола. – Авторът им е Робърт Шекли. Започнеш ли да издържаш шест часа без маската. Имам предвид социалната маска...

-Социалната маска?

-Да. Така ще наричаме вече, маската, която ти е била задължителна, досега.

-Когато започна да издържам шест часа без нея?

-Тогава започни да четеш тези разкази. А сега – Лола я хвана за ръка, погледна я. Очите й се усмихваха – Да отидем да ти изберем маска. Друга маска. Колоритна. Каквато би ти отивала.  

И двете се засмяха.

-Избери своята маска – рече Лола, - защото избереш ли я, тя може да се окаже лицето,  което си изгубила.