Постинг
27.05.2011 11:49 -
Нахалният трол с бялата брада
Посвещава се на всички онези, които намират, че в троленето има нещо симпатично
Не подозираше, че има профил в интернет. Не обичаше компютрите. Дори мобилен телефон нямаше, а и кой ли да му се обади? Живееше само с паяците, които плетяха мрежи по ъглите между стените и тавана му, пробягваха бързо, когато им креснеше, понеже нямаше на кого другиго да кресне, но дори за тях не беше сигурен дали не си ги измисля. Всяка вечер заспиваше с мисълта, че утре ще започне да рисува. Всяка нощ сънуваше есента да навива на ролки косата си. Рядко, много рядко, че е усмихнат и зъл, в непознат свят, всъщност във виртуалното пространство. Всяка сутрин се събуждаше с идея за нов квартал и нова улица. Тръгваше сънен, често с гурели по очите. Не се бръснеше. Някога приличаше на трапер, напоследък на Дядо Мраз. Обикаляше и звънеше по входовете. Мислеше в движение сценария си, импровизираше го, понякога гласа му звучеше напевно, друг път говореше повече с изражение. То едно такова гальовно глуповато, толкова закачливо трагично, някак мъдро, но и налудничаво. По чувствителните се просълзяваха щом го видят, а щом си спомняха по-късно за него, избиваше ги един такъв, труден за въздържане горчив и напълно необясним смях. Убеждаваше хората да прегледат тавански, понякога да ги обърнат с краката надолу, да отключат мазета, да почистят натрупани с ненужни вещи стаи. Винаги се намираше достатъчно желязо, което получаваше като безвъзмездно дарение. Е, понякога си имаше и неприятните емоции. Две деца го бяха заключили за тридесет и шест часа, при това в чуждо мазе. Една вдовица го задържа за четиридесет и осем часа, при това в своята спалня. За седемдесет и два часа, полицията навярно го беше задържала седемдесет и два пъти. Винаги беше грешка, винаги го бъркаха с различно от предишното издирвано лице. Прибирали го бяха и в лудницата, но понеже наистина имаше лека шизофрения не беше толкова абсурдно, както в случаите, когато го взимаха за “свой”, не му даваха възможност да се измъкне, караха го да подскача и ръкопляска, да коленичи или да хълца ритмично, да призовава, да пее с тях благодаствени песни и да говори за близкия край на света. Случваха му се, случваха му се и такива неща, но намираше ги за нормални. Просто рискове на професията, като във всяка друга. Обичаше си живота, макар никога не можеше да започне картината си. И спомняше ли си, горчеше му. Премрежваше му се погледа, изтръпваше ръката, която някога много отдавна беше държала четка. Чувстваше я в ръката си, онази маслената, нежното лице, най-миличкото миличко, с шарените коси, нимфа ли е или есента, която все му се присънва има чертите на съпругата му, истинска ли беше или си я беше измислил, тя ли го напусна, той ли нея, мъртва ли беше или жива и нейните черти ли бяха това или не: по-скоро беше майка му, да майка му, тя учеше ръката му да държи четката му. Тръгваха сълзите му. Защо, защо вече не може да рисува. Хапчетата ли? Ще ги хвърли, но пак ще полудее. Тъмно му ставаше и имаше гръмотевици. Тежкото чувство обаче бързо отминаваше. Обичаше живота си, а освен това се чувстваше богат и успял. Нямаше почти нищо, но кафе машината му създаваше достатъчно чувство за лукс. И тя дарена с желязото в един от по-успешните дни. Освен нея си имаше радио. Не дарено, а открито до контейнер. Приличаше на огромен дъмбел, пискаше и хабеше бързо батерии, но работеше. Става въпрос за онази социалистическа гордост наречена “Селена”, чиято година на производство беше по-близка до настоящето, отколкото телевизора му, който не пускаше, но пък понякога имаше чувството, че заработва сам и много, много го дразнеше, но не посмяваше да изхвърли, за да не нарушава хармонията в интериора. Като художник я ценеше, а трудно можеше да открие нещо толкова огромно и ненужно, колкото телевизор “София”. Особено ценното и уникалното в старата вещ беше “онова колело” с което някога са се привключвали каналите. Формата и размерите му допълваха експозицията, създаваха чувство за идеално геометрично съчетание с масата, петте стола и скърцащото легло. Като оставяха достатъчно празно пространство за хаоса на натрупващите се книги, които наистина можеха да се нарекат и съвсем обективно: състояние. Вече бяха над хиляда, но и след тридесетата се чувстваше богат. Получаваше ги по същия начин както желазято. Почти по същия, защото за желязото все пак се молеше, а преди всяка книга убеждаваше дарителя, че е полезна и ценна. Правеше го, защото иначе го гризеше съвестта, но не се стараеше много, защото го гореше алчност, истинска гладна алчност. Макар да му беше станал навик получаването им, все още се разтреперваше, при всеки такъв подарък. Всички, освен технически учебници и справочници беше прочел. От най-бозавата любовна еднодневка, до философските монографии. Колкото и тежък да беше деня, колкото и дълго мъчителното чувство, че не може да започне картината, дойдеше ли свободния час, в който разтваряше книгата, забравяше всичко и се превръщаше в един от най-щастливите хора на планетата. И това време оставяше такива следи, че съвсем очевидното блаженство изписано върху лицето на такъв несретник, породи слуховете у съседите, че е пушач на марихуана. Заради него един пийнал родител веднъж едва не го преби, по-възрастните го гледаха с неприязън, част от подрастващите с любопитство, но по-скоро защото в това си имаше майтап и си правеха всевъзможни майтапи с него, понеже някак възрастта и иначе смачкания вид не се връзваха много със скришното му хоби и му придаваха чувство за гротеска. От друга страна няколко пласьори си го мразеха откровено и ако все пак дълбоко в себе си не бяха оставили частица съмнение биха го смазали. Не, че им взимаше клиенти, а защото пренебрегваше услугите им, когато имаше безсрамието да живее на тяхна територия. Нагнетено беше около него, но все пак победи толерантния дух на времето и хората изтърпяха различието му, въпреки, че ако знаеха истината и това, че той си е такъв без никаква марихуана, едва ли щяха да го понесат. За щастие, подобно нещо битовата мисъл не може да допусне, а и слуха упорито се подклаждаше. Най-вече от един от двамата майтапчии, които създадоха и профила му в блог-платформата.
Не подозираше, че има профил в интернет. Не обичаше компютрите. Дори мобилен телефон нямаше, а и кой ли да му се обади? Живееше само с паяците, които плетяха мрежи по ъглите между стените и тавана му, пробягваха бързо, когато им креснеше, понеже нямаше на кого другиго да кресне, но дори за тях не беше сигурен дали не си ги измисля. Всяка вечер заспиваше с мисълта, че утре ще започне да рисува. Всяка нощ сънуваше есента да навива на ролки косата си. Рядко, много рядко, че е усмихнат и зъл, в непознат свят, всъщност във виртуалното пространство. Всяка сутрин се събуждаше с идея за нов квартал и нова улица. Тръгваше сънен, често с гурели по очите. Не се бръснеше. Някога приличаше на трапер, напоследък на Дядо Мраз. Обикаляше и звънеше по входовете. Мислеше в движение сценария си, импровизираше го, понякога гласа му звучеше напевно, друг път говореше повече с изражение. То едно такова гальовно глуповато, толкова закачливо трагично, някак мъдро, но и налудничаво. По чувствителните се просълзяваха щом го видят, а щом си спомняха по-късно за него, избиваше ги един такъв, труден за въздържане горчив и напълно необясним смях. Убеждаваше хората да прегледат тавански, понякога да ги обърнат с краката надолу, да отключат мазета, да почистят натрупани с ненужни вещи стаи. Винаги се намираше достатъчно желязо, което получаваше като безвъзмездно дарение. Е, понякога си имаше и неприятните емоции. Две деца го бяха заключили за тридесет и шест часа, при това в чуждо мазе. Една вдовица го задържа за четиридесет и осем часа, при това в своята спалня. За седемдесет и два часа, полицията навярно го беше задържала седемдесет и два пъти. Винаги беше грешка, винаги го бъркаха с различно от предишното издирвано лице. Прибирали го бяха и в лудницата, но понеже наистина имаше лека шизофрения не беше толкова абсурдно, както в случаите, когато го взимаха за “свой”, не му даваха възможност да се измъкне, караха го да подскача и ръкопляска, да коленичи или да хълца ритмично, да призовава, да пее с тях благодаствени песни и да говори за близкия край на света. Случваха му се, случваха му се и такива неща, но намираше ги за нормални. Просто рискове на професията, като във всяка друга. Обичаше си живота, макар никога не можеше да започне картината си. И спомняше ли си, горчеше му. Премрежваше му се погледа, изтръпваше ръката, която някога много отдавна беше държала четка. Чувстваше я в ръката си, онази маслената, нежното лице, най-миличкото миличко, с шарените коси, нимфа ли е или есента, която все му се присънва има чертите на съпругата му, истинска ли беше или си я беше измислил, тя ли го напусна, той ли нея, мъртва ли беше или жива и нейните черти ли бяха това или не: по-скоро беше майка му, да майка му, тя учеше ръката му да държи четката му. Тръгваха сълзите му. Защо, защо вече не може да рисува. Хапчетата ли? Ще ги хвърли, но пак ще полудее. Тъмно му ставаше и имаше гръмотевици. Тежкото чувство обаче бързо отминаваше. Обичаше живота си, а освен това се чувстваше богат и успял. Нямаше почти нищо, но кафе машината му създаваше достатъчно чувство за лукс. И тя дарена с желязото в един от по-успешните дни. Освен нея си имаше радио. Не дарено, а открито до контейнер. Приличаше на огромен дъмбел, пискаше и хабеше бързо батерии, но работеше. Става въпрос за онази социалистическа гордост наречена “Селена”, чиято година на производство беше по-близка до настоящето, отколкото телевизора му, който не пускаше, но пък понякога имаше чувството, че заработва сам и много, много го дразнеше, но не посмяваше да изхвърли, за да не нарушава хармонията в интериора. Като художник я ценеше, а трудно можеше да открие нещо толкова огромно и ненужно, колкото телевизор “София”. Особено ценното и уникалното в старата вещ беше “онова колело” с което някога са се привключвали каналите. Формата и размерите му допълваха експозицията, създаваха чувство за идеално геометрично съчетание с масата, петте стола и скърцащото легло. Като оставяха достатъчно празно пространство за хаоса на натрупващите се книги, които наистина можеха да се нарекат и съвсем обективно: състояние. Вече бяха над хиляда, но и след тридесетата се чувстваше богат. Получаваше ги по същия начин както желазято. Почти по същия, защото за желязото все пак се молеше, а преди всяка книга убеждаваше дарителя, че е полезна и ценна. Правеше го, защото иначе го гризеше съвестта, но не се стараеше много, защото го гореше алчност, истинска гладна алчност. Макар да му беше станал навик получаването им, все още се разтреперваше, при всеки такъв подарък. Всички, освен технически учебници и справочници беше прочел. От най-бозавата любовна еднодневка, до философските монографии. Колкото и тежък да беше деня, колкото и дълго мъчителното чувство, че не може да започне картината, дойдеше ли свободния час, в който разтваряше книгата, забравяше всичко и се превръщаше в един от най-щастливите хора на планетата. И това време оставяше такива следи, че съвсем очевидното блаженство изписано върху лицето на такъв несретник, породи слуховете у съседите, че е пушач на марихуана. Заради него един пийнал родител веднъж едва не го преби, по-възрастните го гледаха с неприязън, част от подрастващите с любопитство, но по-скоро защото в това си имаше майтап и си правеха всевъзможни майтапи с него, понеже някак възрастта и иначе смачкания вид не се връзваха много със скришното му хоби и му придаваха чувство за гротеска. От друга страна няколко пласьори си го мразеха откровено и ако все пак дълбоко в себе си не бяха оставили частица съмнение биха го смазали. Не, че им взимаше клиенти, а защото пренебрегваше услугите им, когато имаше безсрамието да живее на тяхна територия. Нагнетено беше около него, но все пак победи толерантния дух на времето и хората изтърпяха различието му, въпреки, че ако знаеха истината и това, че той си е такъв без никаква марихуана, едва ли щяха да го понесат. За щастие, подобно нещо битовата мисъл не може да допусне, а и слуха упорито се подклаждаше. Най-вече от един от двамата майтапчии, които създадоха и профила му в блог-платформата.
-Преди все си имах някакви илюзии за човешката доброта.
В литературата това е магически реализъм, в живота е лудост.
Толкова щастлив беше, че дори не му тежеше за картината.
Настоящата вечер обаче с малката не се видяха. Кашляше от дни, пила сироп и той я проснал в леглото.
-Я, този не е ли онзи? Дето миналата година тормозеше приятелката ти?
-Ама тя не ми е приятелка, вече.
-Аха...Ама той е...Аз неговата майка...
Застигнаха го в края на улицата. Само няколко пъти го удариха. Падна и го оставиха.
Тази действителност е помийна яма...
Но има пречиствателна станция, все пак!!! И това са хора като теб, които успяват да извадят формулата на човечността, въпреки.
цитирайНо има пречиствателна станция, все пак!!! И това са хора като теб, които успяват да извадят формулата на човечността, въпреки.
aqualia написа:
Тази действителност е помийна яма...
Но има пречиствателна станция, все пак!!! И тов са хора като теб, които успяват да извадят формулата на човечността, въпреки.
Но има пречиствателна станция, все пак!!! И тов са хора като теб, които успяват да извадят формулата на човечността, въпреки.
Иска ми се да вярвам, дори да се залъгвам, че има някакъв смисъл от написаното, но май просто го пиша, защото не мога да не го напиша.
Боя се, че само трагедията на чисти сърца като героя ми, мие за кратко с кръвта си цялата кал. Включително и тази, която отдавна вече е полепнала и по мен.
3.
miaa -
Хубаво е, когато откриваме в нечии очи, човечност и жажда .... и проява на съпричастност
27.05.2011 21:04
27.05.2011 21:04
Истина Е,когато ни боли от обида и несправедливост , но преминавайки границата на приетите стереотипи и шаблони, успяваме да докажем, че сме по- силни от смъртта.
В случая, тя е условна. Не може да умре добротата и светлината в сърцето! Никой при никакви обстоятелства, не може да ги заличи..Най- хубавите неща на тази земя, са създадени от чудаци в рискови начинания.И Бог е с тях!
Поздравления,Сefulesteven !
цитирайВ случая, тя е условна. Не може да умре добротата и светлината в сърцето! Никой при никакви обстоятелства, не може да ги заличи..Най- хубавите неща на тази земя, са създадени от чудаци в рискови начинания.И Бог е с тях!
Поздравления,Сefulesteven !
Благословена си ти, Миаа.
Аз изгубих вяра вече в толкова много неща.
И все пак:)
цитирайАз изгубих вяра вече в толкова много неща.
И все пак:)
5.
анонимен -
Разбира се, че тролите са симпатични. Истинските троли са отпор срещу завлделите
27.05.2011 22:00
27.05.2011 22:00
нета пауни - поети, историци, политици и т.н., които се самовъзвеличават, втренчили се в пъпа си, а дежурна група клакьори облизват под строй поредния снесен банан. Тролите с интелект и хумор удрят по тиквите тая порода псевдогении, каквито авторът знае, че в блога специално има доста.
Тролът пречиства Мрежата от ахкащите и охкащите, които я превръщат в противно и гнусно място.
Троли, а не пауни обичам в нета.
цитирайТролът пречиства Мрежата от ахкащите и охкащите, които я превръщат в противно и гнусно място.
Троли, а не пауни обичам в нета.
Абе защо напоследък,тролите ги бият,убиват,не стават...:)
цитирайdmv написа:
Абе защо напоследък,тролите ги бият,убиват,не стават...:)
Това е обяснимо: насилието ражда насилие, което не е добре, но още по-лошо е когато го отнесе един напълно невинен човек като героя ми, а при всяка война това се случва:(
Поздрави за теб.:)
8.
анонимен -
Сега разбирам
28.05.2011 08:08
28.05.2011 08:08
колко важно нещо е интуицията. Не че не съм те чела, когато реших първи теб да представя по "Хоризонт", но прочитайки този разказ разбирам колко е било правилно и шестото ми чувство.
Браво, Стеф, досега в блога не съм видяла такова хирургически точно "разкостване" на трола! Поздравления!
цитирайБраво, Стеф, досега в блога не съм видяла такова хирургически точно "разкостване" на трола! Поздравления!
angpiskova написа:
колко важно нещо е интуицията. Не че не съм те чела, когато реших първи теб да представя по "Хоризонт", но прочитайки този разказ разбирам колко е било правилно и шестото ми чувство.
Браво, Стеф, досега в блога не съм видяла такова хирургически точно "разкостване" на трола! Поздравления!
Браво, Стеф, досега в блога не съм видяла такова хирургически точно "разкостване" на трола! Поздравления!
А аз сега по нов начин разбирам, колко важно беше да кажа онези неща, които казах тогава. Усещам в периферията на съзнанието си назравяне на "Убийство в социалната мрежа - 2", но да не предизвиквам съдбата. Трябва ми малко време да преценя, но този път няма да смекчавам събитията ограничавайки ги в рамката на класически криминален сюжет. Ако го напиша ще е много по-черен роман. За жалост отражения на неща, които се случват и се развиват и днес в мрежата.
Поздрави и усмивки, Ангелина. Все пак деня е прекрасен.
10.
анонимен -
Пиши!
29.05.2011 09:50
29.05.2011 09:50
И по-бързо:)
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 112561
Блогрол