Постинг
17.04.2009 16:12 -
Грешен и безсмислен
Абсолютно луд и грешен, и тъжен. И съжаляваше и съзнаваше, че е съсипан и е съсипал.
Десният си крак загубил още на двадесет и четири на линията на една теснолинейка. Бил пиян, много пиян и заспал, разкрачен като паяк. Събудил се след дни. Преди това имал семейство. Не помнеше имената им и лицата им забравил малко след злополуката, но помнеше с подробности всички места където отсядали, всички местности из които се разхождали, цветовете и миризмите. Къде е имало счупено клонче и къде омачкана трева, къде гласа на продавачката на сандвичи бил дрезгав като мъжки, а светофара на кой кръстопът бил повреден. Акациите и липите до които и под които, те тримата яли сирене и домати. Или диня. Обичали излетите.
И бирариите в които отсядал сам, помнеше. Твърдеше, че помни всички. Не съм сигурен съмнявах ли се или не. Все пак, бирарии много, а моят човек макар умираше гълташе като съветски танк. Да си спомня всички звучи малко като приказка, но неговата памет наистина си я биваше. Помнеше името и на най-забутаното селце в което отсядал. Проверявах из карти и справочници. Ако някое не съществуваше сега, се оказваше, че по времето в което твърдеше, че го е посетил е цъфтяло и прецъфтявало, а той не помнеше само годините, но и датите. Дали е валяло и било ли е кално. Носил ли е каскет или не. Здрава ли е била обувката му и квакали ли са пръстите му в нея. Кога виното е било вкиснато. Кога в очите на поканилата го стопанка имало вина. И реките помнеше, и камъните покрай тях, брезите и пъпките им и закачените гащички по някои от клоните им. Помнеше всичко, а много беше пътувал. Цял живот.
Вярваше ми, че ще напиша книга. С цялото си сърце ми вярваше.
Слушах го и подклаждах надеждите му. Нямаше да стане, а на него не му оставаше много. На шейсет и седем приличаше на деветдесет. И много болен, но не спираше да пие и пуши. Нямаше да успея да напиша книгата. Не съм подготвен да напиша книга само от незначителни подробности.
Те са твърде голямо богатство за да бъдат конвертирано в общочовешки ценности. Твърде лично за да бъдат споделени.
Нямах душа да го сторя, но го лъжех да не тровя последните му дни.
Като го гледах, че се радва като дете се преструвах на способен. По-често черпеше той, понякога аз. Говореше с часове. Струваше ми се достатъчно да пусна един диктофон и книгата да се напише сама, но чувствах, че не бива. Нещо е надвиснало. Тягостно е и ме обезсмисля, включа ли диктофона. Изглежда този човек имаше нужда да бъде разбран, не записан или описан.
Е, не можех да го разбера!
Твърде много предизвикателства е поел. Без цел се е скитал. Разумът му е сочил север, връхчето на единствената му обувка тръгвало в северозапад. Търсил нещо си, чувствал, че търси, но не можел да разбере какво. Сам го каза.
Не било самотна майка и дете. Не. Боял се даже като срещне такива да не се окаже изгубеното му семейство. Веднъж дори се заблудил. Момчето и майка му много искали да остане. То дори се гордеело, че „мъжът на майка му” е с един крак, защото бил пират.
Намерил си работа като ексоженист. Останал седем месеца с тях, а една сутрин просто хванал произволен автобус и тръгнал.
Търсил истинското си семейство? Не. Нямало такъв филм. С двамата се чувствал добре. Много по-добре откогато и да е било. Нямало причина.
Боял си се да не го развалиш, му викам. А той не се съгласява. Даже го хваща яд, че съм се правил на големият психолог. Ръмжи ми, но вика още бира.
Не, не търсил тези които забравил. Твърде често започна да го повтаря. Твърде често.
Но продължаваше своята история през планини и реки, градове и села, арести и болници. Веднъж спал и в зоологическата градина.
Настанил се в една празна клетка с пълна бутилка. Събудил го на следващият ден смеха на няколко дечурлига. И малко преди служителите да го изведат видял, че на клетката пише: „хиеновидно куче”
Посрещан бил, и гонен. По-често посрещан.
Печелил симпатии. Не се и съмнявах. Имаше дар. И моите спечели.
Печелил симпатии защото бил идиот и негодник. Безсмислено се терзаеше.
Усетих как да го накарам да спре с излишните си самообвинения. Заговарях любопитно за следващото място. И той започваше да описва. Зачервяваше се и се разтреперваше. Чувах първи и за последно това което се е събирало в него и е искал да излее.
„Не знам с какво ме влечеше посоката. Но ме влечеше. Именно – влечеше. Прилича на вълнение пред киносалон когато остават минути до началото на филм който си чакал с месеци. И все пак е различно вълнение. Различно е и от вълнението при среща с жена. Знаеш ли, аз съм бил желан. Въпреки крака. Желан, сигурно и обичан…Но после идваше вълнението. Нали ти казах, различно е. Не знам защо и накъде ме водеше. Знаех, че ще има нови хора на които да разказвам стари преживелици. Приятно е, много е приятно това. Но не…имаше и нещо друго. Вървях…И не разбирах. И няма да разбера. Ще напишеш ли книгата?”
Гаснеше преди да купя огромната карта. Залепих я на стената със скоч и отбелязах всичките ми описани места.
Дъхът ми секна.
Свързах точките.
Получаваше се едно огромно стилизирано сърце.
Като тези на Велентинките.
Едно огромно сърце.
Щеше да се зарадва. Повече отколкото, ако видеше книгата.
И колкото и да беше късно дълго тропах по вратата.
Но същата вечер беше починал.
Десният си крак загубил още на двадесет и четири на линията на една теснолинейка. Бил пиян, много пиян и заспал, разкрачен като паяк. Събудил се след дни. Преди това имал семейство. Не помнеше имената им и лицата им забравил малко след злополуката, но помнеше с подробности всички места където отсядали, всички местности из които се разхождали, цветовете и миризмите. Къде е имало счупено клонче и къде омачкана трева, къде гласа на продавачката на сандвичи бил дрезгав като мъжки, а светофара на кой кръстопът бил повреден. Акациите и липите до които и под които, те тримата яли сирене и домати. Или диня. Обичали излетите.
И бирариите в които отсядал сам, помнеше. Твърдеше, че помни всички. Не съм сигурен съмнявах ли се или не. Все пак, бирарии много, а моят човек макар умираше гълташе като съветски танк. Да си спомня всички звучи малко като приказка, но неговата памет наистина си я биваше. Помнеше името и на най-забутаното селце в което отсядал. Проверявах из карти и справочници. Ако някое не съществуваше сега, се оказваше, че по времето в което твърдеше, че го е посетил е цъфтяло и прецъфтявало, а той не помнеше само годините, но и датите. Дали е валяло и било ли е кално. Носил ли е каскет или не. Здрава ли е била обувката му и квакали ли са пръстите му в нея. Кога виното е било вкиснато. Кога в очите на поканилата го стопанка имало вина. И реките помнеше, и камъните покрай тях, брезите и пъпките им и закачените гащички по някои от клоните им. Помнеше всичко, а много беше пътувал. Цял живот.
Вярваше ми, че ще напиша книга. С цялото си сърце ми вярваше.
Слушах го и подклаждах надеждите му. Нямаше да стане, а на него не му оставаше много. На шейсет и седем приличаше на деветдесет. И много болен, но не спираше да пие и пуши. Нямаше да успея да напиша книгата. Не съм подготвен да напиша книга само от незначителни подробности.
Те са твърде голямо богатство за да бъдат конвертирано в общочовешки ценности. Твърде лично за да бъдат споделени.
Нямах душа да го сторя, но го лъжех да не тровя последните му дни.
Като го гледах, че се радва като дете се преструвах на способен. По-често черпеше той, понякога аз. Говореше с часове. Струваше ми се достатъчно да пусна един диктофон и книгата да се напише сама, но чувствах, че не бива. Нещо е надвиснало. Тягостно е и ме обезсмисля, включа ли диктофона. Изглежда този човек имаше нужда да бъде разбран, не записан или описан.
Е, не можех да го разбера!
Твърде много предизвикателства е поел. Без цел се е скитал. Разумът му е сочил север, връхчето на единствената му обувка тръгвало в северозапад. Търсил нещо си, чувствал, че търси, но не можел да разбере какво. Сам го каза.
Не било самотна майка и дете. Не. Боял се даже като срещне такива да не се окаже изгубеното му семейство. Веднъж дори се заблудил. Момчето и майка му много искали да остане. То дори се гордеело, че „мъжът на майка му” е с един крак, защото бил пират.
Намерил си работа като ексоженист. Останал седем месеца с тях, а една сутрин просто хванал произволен автобус и тръгнал.
Търсил истинското си семейство? Не. Нямало такъв филм. С двамата се чувствал добре. Много по-добре откогато и да е било. Нямало причина.
Боял си се да не го развалиш, му викам. А той не се съгласява. Даже го хваща яд, че съм се правил на големият психолог. Ръмжи ми, но вика още бира.
Не, не търсил тези които забравил. Твърде често започна да го повтаря. Твърде често.
Но продължаваше своята история през планини и реки, градове и села, арести и болници. Веднъж спал и в зоологическата градина.
Настанил се в една празна клетка с пълна бутилка. Събудил го на следващият ден смеха на няколко дечурлига. И малко преди служителите да го изведат видял, че на клетката пише: „хиеновидно куче”
Посрещан бил, и гонен. По-често посрещан.
Печелил симпатии. Не се и съмнявах. Имаше дар. И моите спечели.
Печелил симпатии защото бил идиот и негодник. Безсмислено се терзаеше.
Усетих как да го накарам да спре с излишните си самообвинения. Заговарях любопитно за следващото място. И той започваше да описва. Зачервяваше се и се разтреперваше. Чувах първи и за последно това което се е събирало в него и е искал да излее.
„Не знам с какво ме влечеше посоката. Но ме влечеше. Именно – влечеше. Прилича на вълнение пред киносалон когато остават минути до началото на филм който си чакал с месеци. И все пак е различно вълнение. Различно е и от вълнението при среща с жена. Знаеш ли, аз съм бил желан. Въпреки крака. Желан, сигурно и обичан…Но после идваше вълнението. Нали ти казах, различно е. Не знам защо и накъде ме водеше. Знаех, че ще има нови хора на които да разказвам стари преживелици. Приятно е, много е приятно това. Но не…имаше и нещо друго. Вървях…И не разбирах. И няма да разбера. Ще напишеш ли книгата?”
Гаснеше преди да купя огромната карта. Залепих я на стената със скоч и отбелязах всичките ми описани места.
Дъхът ми секна.
Свързах точките.
Получаваше се едно огромно стилизирано сърце.
Като тези на Велентинките.
Едно огромно сърце.
Щеше да се зарадва. Повече отколкото, ако видеше книгата.
И колкото и да беше късно дълго тропах по вратата.
Но същата вечер беше починал.
....Страхотно! и...носталгично....
Поздравления!-:)
~~
цитирайПоздравления!-:)
~~
Благодаря ти...
И по малко от този скитник има във всяка душа, във всеки от нас...
Животът е преди смисъла, макар постоянно да се опитваме да го разгадаем. Животът познава смисъла, по-добре отколкото смисълът живота.
И няма безсмислен живот, а смисъл който не винаги разбираме и не е нужно да го разберем, а просто да го изживеем...
Усмивки за теб и Светли празници!
цитирайИ по малко от този скитник има във всяка душа, във всеки от нас...
Животът е преди смисъла, макар постоянно да се опитваме да го разгадаем. Животът познава смисъла, по-добре отколкото смисълът живота.
И няма безсмислен живот, а смисъл който не винаги разбираме и не е нужно да го разберем, а просто да го изживеем...
Усмивки за теб и Светли празници!
3.
анонимен -
Трябва да призная ,
17.04.2009 18:02
17.04.2009 18:02
че това наистина беше много добро .
Почитания за разказа !
цитирайПочитания за разказа !
Благодаря.
И мисля си, че в тази печал има и много, много радост. Ако приличаме по нещо на този скитник, а ние приличаме, то значи, че водим живот много по-богат от този за който подозираме, за който можем да се досетим и може би не ще разберем никога за голямото сърце/ако оставя такова житейският ни път върху времето/, но важно е, че сме го изживели, че сме го изрисували, макар и неволно:))))
Лигави идиотщини си говоря, ама ми отива:))))
Поздрави.
цитирайИ мисля си, че в тази печал има и много, много радост. Ако приличаме по нещо на този скитник, а ние приличаме, то значи, че водим живот много по-богат от този за който подозираме, за който можем да се досетим и може би не ще разберем никога за голямото сърце/ако оставя такова житейският ни път върху времето/, но важно е, че сме го изживели, че сме го изрисували, макар и неволно:))))
Лигави идиотщини си говоря, ама ми отива:))))
Поздрави.
5.
анонимен -
Прав си - трудно се разбира голямото сърце !
17.04.2009 20:19
17.04.2009 20:19
Поздравления ! Страхотно написано ! Винаги съм знаел, че пишеш и по истински разказани случки (разбира се пречупени през твоя мироглед), но сега вече ме разби (в най-добрия смисъл)..., познах се :))) !
цитирайБлагодаря ти. За някои случки не знам, че са истински, не са ми разказвани, но просто усещам ги, невъзможно е да не са се развили някъде, толкова са човешки, а след време разбирам, че съм описал и някои подробности с учудващо точност.
Винаги ме е радвало, макар и учудвало когато се случи.
цитирайВинаги ме е радвало, макар и учудвало когато се случи.
7.
анонимен -
Jikata!
17.04.2009 21:31
17.04.2009 21:31
Много хубаво!
Благодарности за теб - за това,че ни радваш!!!
"Jelan, sigurno obichan...."
цитирайБлагодарности за теб - за това,че ни радваш!!!
"Jelan, sigurno obichan...."
Благодаря ти и аз!!!
Много се зарадвах. Хубаво е в празника да се срещнеш неочаквано с приятел....
Светли празници...
:))))
цитирайМного се зарадвах. Хубаво е в празника да се срещнеш неочаквано с приятел....
Светли празници...
:))))
9.
анонимен -
Генерал Радко Младич
17.04.2009 21:57
17.04.2009 21:57
Да живее ВЕЛИКА СРБИЯ от Алпите до Црно море , сите бугари-татари на сапун .
Смърт за бугарино-татар Ризински .
цитирайСмърт за бугарино-татар Ризински .
Ти па ако си сърбин, аз съм марсианец.
цитирайпо-скоро - да сътвориш туптящо от обич сърце, пътувайки от място на място...
Стеф, нещо ми бягат думите...исках да кажа, че това правиш ти...
Светли празници, скъпи приятелю!
цитирайСтеф, нещо ми бягат думите...исках да кажа, че това правиш ти...
Светли празници, скъпи приятелю!
12.
анонимен -
надежда за живот
18.04.2009 05:42
18.04.2009 05:42
Животът е преди смисъла, макар постоянно да се опитваме да го разгадаем. Животът познава смисъла, по-добре отколкото смисълът живота.
И няма безсмислен живот, а смисъл който не винаги разбираме и не е нужно да го разберем, а просто да го изживеем...
цитирайИ няма безсмислен живот, а смисъл който не винаги разбираме и не е нужно да го разберем, а просто да го изживеем...
13.
анонимен -
опора в скитанията
18.04.2009 05:44
18.04.2009 05:44
мисля си, че в тази печал има и много, много радост. Ако приличаме по нещо на този скитник, а ние приличаме, то значи, че водим живот много по-богат от този за който подозираме, за който можем да се досетим и може би не ще разберем никога за голямото сърце/ако оставя такова житейският ни път върху времето/, но важно е, че сме го изживели, че сме го изрисували, макар и неволно:))))
цитирайИ ти го правиш:)))) твориш голямото сърце!
Светли празници, Мамас.
цитирайСветли празници, Мамас.
Надежда за живот и искрицата в сумрачният приличащ на абсурден път:))))
цитирайТъй:))))
Светли празници.
цитирайСветли празници.
17.
анонимен -
:)
18.04.2009 08:42
18.04.2009 08:42
Пуснах една мъжка сълза!
Сега ще пусна и едно ГОЛЯМО БРАВО!!!
цитирайСега ще пусна и едно ГОЛЯМО БРАВО!!!
:D
Светли празници.
цитирайСветли празници.
Носталгия, пълнота на емоцията, на изживяването... Живот изживян и оценен по своемо достойно. Съгласна съм, че всеки от нас носи частица от този странник. Накрая ме просълзи.
Светли празници и много, много усмивки :)))
цитирайСветли празници и много, много усмивки :)))
Както и по днешният разказ, мисля си, че изборът не определя щастието, но само изборът може да те направи щастлив.
Не знаем каква ще е онази форма на щастие която ще открием. Следваме една въображаема проекция, избрали сме я, но рядко, изключително рядко човек може да се почувства щастлив с това което е предполагал.
Най-често обаче имено този стремеж към щастие, това, че сме го избрали такова, каквото само по себе си, не е щастие, ни открива истинското щастие.
цитирайНе знаем каква ще е онази форма на щастие която ще открием. Следваме една въображаема проекция, избрали сме я, но рядко, изключително рядко човек може да се почувства щастлив с това което е предполагал.
Най-често обаче имено този стремеж към щастие, това, че сме го избрали такова, каквото само по себе си, не е щастие, ни открива истинското щастие.
Търсене
За този блог
Гласове: 112561
Блогрол