Когато я взехме, беше три килограма и осемстотин грама. Дори изключена, се самоактивираше нощем. Плачеше - дъщеря ми или аз трябваше да й сменяме пелените и да я люшкаме. Огладнееше ли, малката само трябваше да я притисне в гърдите си и да се държи, все едно, че я кърми - и тя спираше да плаче.

След месец пълзеше от ъгъл до ъгъл из стаята. Опитваше се да се изправи на крака, издавайки нечленоразделни звуци. Падаше и се хилеше, или се разплакваше. По мимиките й се разбираше, че има предпочитания към една или друга бебешка каша, към един или друг човек. Обичаше да я люлея и да заспива в ръцете ми. Дишаше и имаше пулс.

Напишкваше се като всяко дете и растеше като всяко нормално дете.

Беше прототип от моята фабрика за кукли.

Очаквах препятствия от институтите и обществеността с вземане на разрешение за масовото им производство, но мениджърите, служителите ми от връзки с обществеността и рекламата явно си вършеха добре работата.

С нетърпение се очакваше да започне продажбата на куклите.

Имаше обаче технически проблеми. Куклите растяха прекалено бързо. Достигаха за месец и половина възрастта, отговаряща на три години. На която трябваше да бъдат дезактивирани. Преценили го бяхме съвместно с екип от психолози, социолози и педагози. Налагаше се, за да не се задълбочи привързаността на детето към себе си. Освен това, научно още не бяхме подготвени да създадем изкуствени личности, за да си позволим и производството на кукла, достигаща възрастта, на която характерът има по-дълбоки прояви.

Бяхме предвидили като достигне куклата три човешки години, да заспи и повече да не се събуди. Не умираше като истинско дете, не изгниваше плътта, а имитацията на живата плът изчезваше. Кожата губеше пластичност, втвърдяваше се, ставаше гладка и хладна, заприличваше на обикновена, от най-евтините, пластмасова кукла. Лицето губеше израз, очите - блясък, миглите ставаха обикновени найлонови нишки. Ароматът от косите изчезваше и личеше, че са изкуствени.

Куклата оставаше като кукла. При това по-красива от всички останали, правени до този момент. Показваше на детето, че всичко е било игра, че никога не е била живо същество или истински приятел, но е открила какво значат те.

Щяха да са полезни за възпитаване на бъдещи родители у подрастващите.

Идеята ме водеше и в последните месеци живеех в проекта. Забравих, че аз самият съм самотен баща и имам истинска дъщеря, а не кукла.

Забавянето натовари допълнително бюджета. Имаше опасност проектът да пропадне, но нещо все ме спираше да пусна на пазара кукли, които само след месец и половина стават на три, на другия ден се превръщат в съвсем обикновени кукли, а са стрували половингодишен среден доход.

Ангажирах момичета да гледат малката ми дъщеря. Плащах им добре, заслужаваха го, но ми се стори, че тя расте твърде бързо. Като сгрешените кукли...

- Нямам друга жена в живота си, мило…- рекох й една вечер, стиснал дланите й в своите. - Само ти си ми и ти понасяш с мен тежкия момент. Ако нещата не тръгнат, вече с теб няма да сме богати. Бедни ще сме. Много бедни. Но успея ли, а туй е много вероятно, с твоя подкрепа ще съм го постигнал и всичко ще имаш от мен.

- Искам първата кукла!

Засмях се и я целунах.

- Твоя е. Предварително беше замислено.

Усмихна се и ме прегърна.

- Чакам я с нетърпение, тате...

Изпитах объркано усещане - това някога съм го преживял. Само след минути се досетих. Така ме прегърна майка й някога, когато чакахме нея. „Чакам я, чакам я с нетърпение,…тате!”. Завърши с шеговитото обръщение, защото не можеше да си представи, че ще съм баща - та аз бях все още дете.

Задавих се от болка. Изживявах го отново. А след болката ме изпълни нечовешко озарение и сила. Организирах се по-добре от всякога, а еуфорията ми зарази и останалите в екипа. Всички давахме всичко от себе си и очаквахме децата си.

И ето - прототипът беше в къщи.

Снимах дъщеря си в рекламен клип с мотото: „Най-младата майка!”

Седмица преди куклата ни да отпразнува първия си рожден ден, първата серия нейни сестри излезе на пазара и не достигна. Наричаха ги: „най-невинния член от семейството”, „какво е да имате млади внуче”, „любовта, която сте нямали като дете”, „милата електроника” и още, и още, и още...

Момчетата от рекламата добре си бяха свършили работата и бързо излизах от дефицита.

Втората серия беше не по-малко успешна. Преди третата имаше саботаж срещу завода. Млад фанатик поставил седем взривни механизма, едва не разруши всичко, но имахме късмет, че не знаеше слабите места на сградата. Пораженията ни забавиха за месеци.

По-опасен взрив на общественото мнение предизвика призива на младежа, поставил бомбите, че това са рожби на разума и на дявола, щом не са сътворени от Господа, по негов образ и подобие. Чудовища са. Гавра с естеството и природата. С промисъла.

Наложи се лично да се срещам с него и да му обяснявам технически параметри и задачи. Отношенията ни бяха следени зорко от медиите и когато убедих момчето, че не сме имали намерение, нито сме създали нов Франкенщайн, а една играчка, загубите ни от действията му се превърнаха в ползи.

Говорехме с часове. Между философските му и религиозни възгледи разказваше много отегчителни подробности от ежедневието си.

Превърнах се в изповедник, на когото казваше всичко, но не бих успял нито да го изтърпя, нито да го спечеля, ако не виждаха очите ми как малката и още по-малката растат.

Изпълваха ме с вдъхновение. Чувствах се и родител на две деца, и млад баща, и дядо. Понякога в прилив на възторг - и като дядо на цялото човечество, но преди да е помрачила разума ми мегаломанията, намирах достатъчно чувство за хумор да се надсмея над себе си. Съвсем обикновен човек си бях, само много щастлив с двете си щерки. Едната - плод на любовта ми, другата - на труда ми. И имаше мъдрост и хармония в това, че рожбата на труда ми става рожба на рожбата на любовта ми. И расте и се развива като нейна.

Разказвах тези неща на младежа и той много неща ми разказваше. Бях много, много щастлив.

Най-малката вече произнасяше много думи, имаше си много измислени свои, опитваше се да върже сложни изречения. Обикновено ни разсмиваше. Докато дойде вечерта, в която с равния глас на оператора изрече сухите изречения, програмирани в паметта й: „Срокът на моята годност изтича утре - двадесет и шести нула шести. Благодарим ви, че използвахте нашите услуги, ако желаете да продължите, поръчайте си следваща кукла на…... В нула четири часа и петнадесет минути ще бъда дезактивирана.”

Малката стоя цяла нощ до леглото й. Не можах да мигна и аз. Видях как лицето на куклата стана пластмасово. Тялото й се скова не като мъртво, като неживяло... Косите й придобиха изкуствен блясък. Очите й стъклено отразиха светлината…

Очаквах дъщеря ми да се разплаче. Вместо това забелязах с ужас и върху нейното лице мъртвата гримаса на куклата.

Прегърнах я. Прегърна ме, а после, без емоция в гласа, изрече:

- Тате, нали ще ми донесеш нова?

- Да.

Без емоция в гласа я излъгах.

Заедно с излишните неща младежът ми разказа за взривните механизми. Направих ги за няколко часа и на другата нощ ги поставих.

За разлика от него, аз знаех къде.