Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.03 01:07 - Очарован от "Дюн-2"
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 526 Коментари: 0 Гласове:
11

Последна промяна: 02.03 11:15

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 По-малко от час след излизането от киносалона. Емоционално. 

 Различни очаквания имах, но не бях разочарован. Напротив!


"Дюн" (1984) на Дейвид Линч си има своите очарования. Но е "джаз-вариация" на оригиналния "Дюн", изглежда като него, усеща се като него, но едва ли общото между книгите и филма, може да се събере и в пет машинописни страници. Като, че ли Дейвид Линч си е мерил с Франк Хърбърт...усещанията за психоделично; наивен човек би се заблудил, че и двамата са на една и съща забранена субстанция, но да създадеш подобно наркотично усещане с творба е задължително да си с прекалено трезвен ум.

Следват минисериалите:
 "Дюн" (2000) и продължението му "Децата на Дюн", чието начало беше книгата "Месията на Дюн" (кратък ескиз, повече не може и да се филмира от нея) и продължи с материал от едноименната "Децата на Дюн", двата минисериала са една по-нискобюджета, по-близка до текста разработка. По-точно: бяха си текста, но в картинки изиграни от актьори. Хубаво като за следобедно развлечение, най-вече за два типа отношения към "библията на Франк Хърбърт" - тези, които са обсебени от нея (върлите фенове) и тези, които не четат подобни дълги текстове, но са любопитни да разберат за какво иде реч.

  "Дюн" на Денис Вилньов носи по малко от продукциите в 1984 и от 2000 година. Далеч по-близо е до книгите от 1984 и значително по-богат на усещания от "Дюн" 2000 ("Децата на Дюн").

  Ще продължа с уговорката, че "Дюн" е книга (серия от книги), която който и да е режисьор да е решил да я филмира, с какъвто и бюджет да разполага, с каквито и да е актьори и технологични достижетия, каквото и вдъхновение да го изпълва, никога няма да създаде нещо, което да задоволи напълно потребностите на феновете й.

  Това е сага, която действа като наркотик и предизвиква религиозна възбуда. Не само сюжетът й се върти около темите, а усещането, което създава е такова. Нищо не може да замени прочита й. Многократния. Но в същото време, всеки, който я е чел търси допълнителен стимулант, за да я почувства и преосмисли по-пълно.

  И най-сполучливият филм ще е малко неуспешен.

  Но в същото време, пак по същите причини: и най-неуспешният с нещо ще е добър.

  Втората част на "Дюн" на Вилньов се различава значително от първата. Друга е визията. Няма го мрачното небе, което и според Франк Хърбърт е над "Дюн" защото атмосферата е тънка. Напротив: светлината и остротата идват в повече, по-мащабен е, откъм масови сцени; вълнуваща е баталистиката. Очарованието на Стинг, който изпълни убиеца Фейд-Рота във филма на Линч, тук беше заменено с абсолютно психопатично присъствие; подсилено от импресията (или по-скоро кошмара) като който беше осъществен епизода с гладиаторската битка на рождения му ден. Тук има и доста сериозно откъсване от сюжета на книгата, само за да бъде засилен образа му като негатив на Пол Атрейдски и негов равностоен опонент. Оказа се, че и той е избран, че преминава през емблематичното изпитание с "кутията с болка", което никой творец работил по идеята на пропуска, като се започне от Текла Алексиева с илюстрацията й на първото издание у нас на "Дюн" за "Галактика" и в трите филма, и май е първото, което изниква в съзнанието на всеки читател. Спирам спойлерите дотук.
Необходимо беше да пиша толкова за Фейд-Рота и да го сравнявам с другите версии, защото по неговия образ е работено най-смело в тази и са използвани техники и приумици каквито в първата част на "Дюн" нямаше.


Какво още мога да напиша с твърде пресните си впечатления.


  Има някои философски предизвикателства, относно религията, мотивацията на народите, които са по-скоро типични в продълженията й: "Месията от Дюн" и "Бог-император на Дюн", разбира се, само като намек и отваряне на тема, без разработката им, която не знам възможно ли е да се филмира.

  Има го усещането за ирационалност.

  И най-вече, което и най-приятно ме изненада: драматичност. Колкото е в духът на Франк Хърбърт, толкова е в духът на Шекспир. Даже, май повече на Шекспир.

  Това е най-типичното за втората част на "Дюн" на Вилньов.
 



Гласувай:
11



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8552737
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112623
Архив
Календар
«  Юли, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031