Всеки, който е изкачвал стълбището на Майка България в Плевен, знае за какво иде реч.   Внушително е. 

Свързвам го и със започването на новия си живот; повторния. Беше неделя, последната неделя, в която съм си мислил, че няма да мога да го изкача.

Последици от претърпени два инфаркта (до онзи момент - два).

 Но нещо се разбунтува в мен. Реших, че душата е ВОЛЯТА, КОЯТО ЧОВЕК ИМА НАД СВОЕТО ТЯЛО. 

 И както бях задъхан преди да тръгна по стълбището, а докато изкача първото ниво, вече се къпех в потта си, малко преди паметника ми се струваше, че вече ще издъхна, най-сетне се опомних на Скобелевия парк.

 Слязох. Но реших втори път да го кача. И го направих. После...трети. От този ден разбрах, че мога...и реших да тренирам. 

 Чувал бях за това стълбище, че навремето Фазаните (школниците в ШЗО-то) го наричали рояла, на сутришната физарядка са го изкачвали бежком. Напомня малко за емблематичното стълбище от "Роки", но е доста по-голямо и погледне ли се от него Плевен, много често Плевен прилича на кадър от филм на Ридли Скот. Градът блести, сякаш излъчва светлината, защото в такива моменти небето е мрачно. 

 По време на карантината изкачвах стълбището по десет пъти, че понякога и с тежест в раницата. Животът ми често е поднасял предизвикателства като това стълбище.
 Внушителни. 
 Начумерени.
 Изглеждащи непобедими от мен в настоящ момент, а после се оказват - не особено трудни за преодоляване, но с първоначалния си изглед са ме заредили с живец и жажда към победа. 

 Едно е безспорно. Огромно е. 
 И мащабът му ясно показва каква страст е обидинила толкова плевенчани вчера. 
.