Когато започнах "Ромфея", целта ми беше да напиша ърбън-фентъзи роман, който да е свързан с нашата реалност и митология.

 Освен всичко написано и публикувано до онзи момент от Павел Серафимов Sparatok, прочетох всичко, до което се домогнах на Димитър Попов, Иван Маразов, Иван Венедиков, малко от Виктория Фол, малко от Александър Фол и неусетно магията изпълни живота ми...

 Християнин съм, вярващ християнин, но казвам това без чувство за извършване на грях, поклонение към нечистите сили, кощунство. Защото всичко онова, което научавах; всичко онова, което вече имаше значение за житието ми, винаги е било част от маята, с която съм замесен.

 И като казах "магия" имам предвид "магия" - нещо необяснимо, нещо излизащо от рамките на рационалното. Без да съм лековерен (и отново подчертавам: вярващ източноправославен християнин съм) се докосвах и изживявах мистични загадки.

 Героинята ми (Багрена) за да се спаси от дивото си желание да язди среднощ кентавър, завръзва косите си на плитки и ги разплита; завързва ги, разплита; завързва ги, разплита...

 По-късно стигнах до онзи пасаж на Иван Венедиков в "Златното гумно", в което той споменава, че е имало обичай (из земи, които днес са на територията на съвременна Румъния) момите да завързват на плитки косите си, за да не бъдат отвличани от кентаври. 

 Трябваше ми вид хладно оръжие, което е достатъчно компакно, за да бъде пъхнато между седалките на Corsa без да се замисля писах наваха - просто защото съм виждал този сгъваем меч, който няма нищо общо с епохите (древно-тракийски времена), които се отразяват в нашето съвремие в сюжетната условност на романа. 

 Не ми мина през ум, че като се разгърне навахата си е точно ромфея. Със същата форма, става почти същата и на дължина. Всъщност навахата е един вид сгъваема ромфея. Но едва когато самия сюжет ме доведе до финалната битка, в която добрият и лошият заставаха един срещу друг на арената, а двете оръжия бяха попаднали по чудат начин в ръцете на всеки един от тях, осъзнах, че сюжетът (не аз) им е дал равностойните оръжия. 

 Защо го пиша? Заради богатството, душевното, което натрупах - пишейки я, което по един или друг начин носи в гърдите си, всеки един роден по земите ни. 

Готви се нещо много необмислено, според мен и престъпление.
Произходът ни е пълен със спорове и има хора, които имат интерес доказателствата да бъдат изличени. 
Каквито и да се тези доказателства, каквъвто и отговор да се открие в тях; независимо дали ще защити автохтонната теза или не - тези доказателства трябва да се изследват. 
За да научим истината. Нали?

Личната история, която разказах ми беше на сърце, но всеки има нещо на сърце свързано със светините ни, колкото и древни да са.

Това е втората причина, заради която, мисля, че трябва да защитим светилищата. 

Да опазим най-голямото светилище на бог Асклепий и Баткунския манастир Св.Св. Петър и Павел - Peticiq.com 

Не може да се сподели линк в blog.bg, но с търсачката петицията лесно може да се намери.